Приключение в Монголия

Вече бяхме натоварени в руския звяр наречен „Уаз“! Чуваше се бученето на мотора и димът от ауспуха стремглаво нахлуваше през открехнатия до мен прозорец. Миришеше си на приключение. Монголско.

Нашата група от петима, напълно непознати, се насочи към централна Монголия. Водач, шофьор и главни действащи лица – ние двамата с Иван и китайка на име Дани, заехме местата си. Опаковани с шалове и шапки, поради минусовите температури, които в централна Монголия щяха до достигат до -10 градуса и то още в началото на есента, лека – полека напуснахме шумната и пренаселена столица Улан Батор. В първия ден от месец октомври поехме към красивата, сурова и тиха монголска степ. Без телефони, компютри, интернет, социални мрежи, в другия край на света, в напълно непозната страна – това си беше истинско предизвикателство. Така обещаващо започна нашата монголска авантюра.

Първи ден в руското чудо УАЗ. Дани, Иван и Алекс
шофьорът ни позира за снимка

Монголска юрта

Никога не съм вярвала, че ще ми хареса да спя в нещо като огромна палатка, в средата на нищото, в центъра на която гори печка с големината на кашон за фритюрник. Само че, номадската юрта се оказа много по-интересна и симпатична, отколкото съм си я представяла: конструкцията ѝ е много ефикасна за запазване на топлината или хладината в дома. Традиционните юрти се състоят от разширяваща се дървена кръгла рамка, покрита с филцово покритие. В средата на юртата задължително има печка, чийто комин излиза през дупка, изрязана в дебелия прозрачен найлон, покриващ централната част на покрива, който служи и за да пропуска светлина.
Юртата е проектирана да бъде демонтирана лесно и частите ѝ, пренесени компактно върху камили или як, за да бъде построена на друго място. Пълната конструкция отнема около 2 часа.
Може да побере цял вагон народ, повярвайте ми, видях го с очите си. Повечето номадски семейства живеят задружно поколение след поколение.
Има модерни и не толкова претенциозни варианти на юрта, но и в двата случая тя е уютна. По-заможните семейства си построяват повече от две убежища, като ползват едното за кухня, а другите две- за спално помещение и трапезария.
Номадите са будисти и в нея задължително присъства малък олтар.
По време на пътешествието ни посетихме повече от десет номадски семейства. В някои от случаите просто влизахме, за да ги поздравим, понеже ни бяха по път, тъй като не е учтиво да подминеш семейство без да се обадиш. Разстоянията са огромни и за нас си беше празник да се сгушим около печката и да си побъбрим с домакините. Влизахме, усмихвахме им се, водачът и шофьорът ни разговаряха с тях, а в замяна ни гощаваха с мляко от як, вкусни домашни запеканки и айраг (ферментирало кобилско мляко, заместител на бирата). В други случаи оставахме да пренощуваме, номадите зареждаха до горе печката с дърва и ни обгрижваха до момента, в който пак трябваше да отпътуваме.

с водача ни Теса и шофьора Пу Джей на гости на номади

Любима ми стана втората юрта, в която отседнахме. Голяма, изрисувана майсторски с много орнаментика, в най-различни цветове. Водачът ни, Теса, ни разказа за установените правила при построяването и символиките в юртата:

-Входната врата на дома винаги трябва да гледа на юг;
-Двете колони в центъра ѝ, които я поддържат, символизират мъжа и жената – стопаните на къщата;
-Влиза се винаги с десния крак, като никога не се стъпва на прага;
-Гостът сяда от ляво и в никакъв случай не отказва предложената от стопанина харна или напитка, защото това се счита за обида;
-Пием от една чаша, всеки изчаквайки реда си, като домакина преценя кога си изпил достатъчно, за да вземе обратно чашата и да я даде на друг;
-Подадената чаша се поема винаги с лявата ръка.
Опитвахме се да спазим етикета, защото всичките ни домакини се бяха постарали да ни е удобно, топло, да сме сити и усмихнати. Номадите са невероятни хора.

номадско семейство и нашата група

Мога ли да съм номад?

Беше два часа през нощта. Страдах, опитвайки се да стискам съвсем естествената си нужда да отида до тоалетна, защото от нея ме деляха поне 100 метра ходене в кучия студ- температурите през нощта падаха до – 20 градуса. Е, не можех да устискам и минута повече. В главата си предварително бях изчислила колко близо до мен са якето и ръкавиците и как да ги взема едновременно, само с едно движение. Скочих от леглото, облякох се, сложих дебелите обувки и бях почти на вратата, когато се усетих, че нямам фенерче. „О, не!“, крещях на ум, понеже бях стискала вече час. Прерових цялата си раница, грабнах телефона и с последни сили се затичах навън! Пристъпвайки прага, разбрах, че фенерче не ми е нужно. Погледнах нагоре към небето. Милиарди звезди се бяха скупчили една до друга и огряваха нощната пустош. За миг тази красота ме залепи на входната врата на юртата и въобще забравих на къде бях тръгнала. „Удивително е!“, мислех си. Чувствах се сякаш бях в открития космос, а съзвездията се редуваха пред очите ми в бавен танц. Има нещо толкова истинско и естествено в това да живееш в юрта. Да си постоянно в движение. Да се храниш с продуктите, които сам си приготвяш, като мляко, сирене, масло, даже алкохол, благодарение на животните, за които се грижиш. Да переш на ръка под лъчите на слънцето и музиката на мучащи крави, в някое планинско поточе. Всяка сутрин да препускаш с коня си и да усещаш как вятъра роши косите ти. Децата да тичат волни и да подвикват на полегналия добитък. Да, за миг това беше най- естественото нещо на света. Само че, реалността ме върна бързо към себе си. Аз си бях градско момиче, което харесваше факта тоалетната да е някъде наблизо.

на гости в номадско семейство, отпивам айраг
първи досег с ферментиралото кобилешко мляко
най-малкият помощник зарежда печката
Иван снима и рита топка с малкия си приятел
мъжете бързо намират общ език- футбол
децата навсякъде по света обичат да играят
деца на номади в централна Монголия

 

Ние сме Алекс и Иван. Ако трябва да се представим с няколко думи, те са: щастливи, усмихнати, пътуващи хора. Вярваме в максимата, че „Човекът е човек, когато е на път“ и в буквален, и в преносен смисъл, защото пътешествието може да се случи и от дивана вкъщи с една хубава книга или филм, с интересен разговор с непознат в парка или със случайна среща с отдавна забравен приятел. Надяваме се с нашата история да ви помогнем да открехнете вратата към непознатото и да не се страхувате да надникнете, защото понякога точно то е лекът за душата ви.

Oще истории от Алекс и Иван тук: https://www.facebook.com/thebulgariancouple/ .