Следваше Гоа. Изборът беше по-скоро на Стасис, отколкото мой. Аз просто се съгласих с него без изобщо да се опитвам да давам каквито и да било съвети. В интерес на истината, вече ми бе все тая. Важното е, че съм в Индия. Случаят с измамата и разкарването напред-назад между Делхи и Джайпур, както и мисълта, че може би бях загубил пари, които биха ми били достатъчни за голяма част от престоя в Индия, не ми бяха повлияли негативно. Имаше разочарование и още стотина други чувства, породени от низ други обстоятелства, гледки и възприятия, но аз исках да се насладя на Индия такава, каквато е. И дори и да не си бяхме взели парите обратно, което беше доста по-вероятния изход от сагата, бях решил да си представя, че току-що кацам в Индия и нищо не се е случвало. Опитвах се да предам същото настроение и на Стас. Вече си бяхме понаучили урока, притежавахме няколко дебели пачки рупии и бе време за почивка. Странстването с раници по хостели, случайни преспивания при случайни couchsurfer-и и возене с кола или влак из страната, се отлагаше. Планът бе претърпял промяна и вече пътувахме към Гоа.

Това, което знаехме за Гоа бе, че е курорт. Място, на което почиват европейските туристи и имаше горе-долу добра слава, особено сред руснаците. Така че…Гоа да бъде.. Мамка й на истинската Индия за известно време. Фалшива, нефалшива, изобщо не ни интересуваше. И двамата се съгласихме, че поне седмица ще си  починем от всичко, което бяхме видели в изминалите 3 дни. Време за обикаляне имаше. Време за почивка, също. Знаехме, че Гоа не бе изобщо в разгара на сезона, но това не ни притесняваше, напротив. Не сме отишли в Индия да се препичаме на плажа и да хващаме тен така и така. В този момент, просто имахме нужда от тишина и спокойствие, за да презаредим батериите за по-нататъшните приключения. Бяхме си резервирали хотел в Гоа още на предишния ден, след като си взехме парите от онези вагабонти (багабонти по Видински).

Хотел Albuquerque в частта на Гоа – Candolim. Цена нормална за Гоа извън сезона(около 30 евро) и изглеждащ повече от добре. Красиви стаи, чудесна градина с басейн, прекрасна бяла фасада, наподобяваща Рилския манастир…. Абе, приказка! И най-важното- висок рейтинг. Като ще се
почива, да се почива качествено.

Тоя път сме си заслужили, а и тая бала с рупии трябва да се похарчи.

В самолета от Делхи до Гоа, бяхме единствените бледолики, с изключение на едно италианско семейство. Да си призная, очаквах да има повече туристи в тази посока. Явно до Гоа се лети директно от извън Индия… Нищо, не е кой знае какво. Седалките обаче бяха от най-неудобните. Имах чувството, че съм бобено зърно в шушулка зелен боб. Нищо… и това се издържа. Два часа и половина са, ако ще и на шиш да ме въртят. Самолетите трябваше да са нови. Бяха на адски бързо развиващите се авиолинии Индиго. Аз обаче имах чувството, че този самолет е пред разпад. Ениуей, както много е обичал да казва Буда, вече бях пътувал с кола из индийските пътища, където средно 150 000 души губят живота си годишно или 377 всеки ден. Статистиката сочи, че в Индия на всеки 4 минути, някой се отправя към следващия си живот, благодарение на пътен инцидент. Въобще не се учудвам! На няколко пъти и нас да ни пратят на оня свят, но…явно не ни бе дошло времето. Чувството да видиш живота си на лента обаче, не е от най-приятните, особено когато ти се случи няколко пъти в рамките на няколко часа. Та раздрънкания самолет, изобщо не можеше да ме уплаши. Виждайки всичко около мен в последните дни обаче, в главата ми се пораждаше една мисъл, която малко ме глозгаше. Как тези хора, изобщо съумяват да вдигнат самолет във въздуха, да го задържат там, а след това дори да го приземят!? Това е сложен процес, изискващ страшно много хора, работещи заедно и изграждащи добра връзка помежду си. От пилота до операторите в летищните кули, следящи въздушния трафик. А помежду им, всичките инженери, монтьори, проверяващи… цяла сюрия народ. Как тази нишка в мрежата на цялата покварена индийска система съумява да не се скъса и всъщност работи? И до днес това си остава загадка за мен. Виждайки начина на работа на тези хора във всяка една област, за мен си остава необяснимо, как, по дяволите, имат въздушен транспорт? Може би наистина живеем в матрица!

Самолетът излетя. Пуснах си музика и се опитах да се отпусна. Всичко изглеждаше наред…. и.. тогава се случи най-страшното! Не, не се разбихме, което е очевидно след като пиша този пътепис, а всички заотваряха някакви кутийки готова храна! Нуделс с някакви прахоляци и гореща вода. Мамка мууу, защо!?!? Аз индийска кухня обожавам. Това обаче, беше такава смрад, че ми лютеше на очите! Имах чувството, че са пуснали миризлива бомба. Не след дълго започнах да улавям и други миризми, най-ярката обаче бе тази на пот. За мен миризмите са спомени. А тази миризма, ме отвеждаше назад във времето, когато точно до стадиона във Видин пристигаше цирк. Миризмата на индийска пот, изключително много ми напомня именното на миризмата в онзи Цирк. А може би отвън цирка…където бяха паркирани фургоните на актьори, акробати, дресьори….и самите животни. Където сред глъч от детски гласове, сръбска музика, захарен памук и пясък между пръстите на краката, долавях този специфичен ‘‘аромат‘‘. Не бях на цирк обаче, а някъде над облаците в Индия. Летях на може би най-изтърбушения и миризлив самолет, на който се бях качвал през живота си, и отивах на място, на което смятах, че ще бъде нещо като рай в сравнение с всичко, което бях видял до сега в Индия. Представям си, ако и от България до
Индия бях летял с индийски авиолинии вместо с катарските, колко по-уморен и изнемощял щях да се чувствам. В самолета цареше пълен хаос! Това не беше самолет, а пазар!

Двата часа и нещо бяха изтекли и закацахме. Точно, когато самолетът беше на разстояние от пистата на около 60-70 метра, поглеждам през прозореца и виждам, че хората си минават през пистите на летището съвсем необезпокоявани. Кой пеш, кой с колело, кой с моторче… абсолютно свободни електрони, все едно си бяха на разходка в парка. Погледнах Стас, който пък седеше на седалката до пътеката и му казах – Човек, това което виждам долу, е толкова типично индийско..

За наше щастие и изненада, самолетът взе, че кацна. На няколко души им изпопадаха пломбите, а на по-възрастните- целите ченета, но все пак се приземихме. Летището е малко и сравнително модерно като дизайн, и лесно за ориентиране. Пред десетките гишета, предлагащи различни транспортни услуги, обмяна на валута, още транспортни услуги и няколко транспортни услуги, се откриваше гледката към такситата и пътят, водещ към курортите. При излизане от летището, върху нас се хвърлиха десетки предлагачи на такси. Чувствах се като звезда на Оскарите, обкръжен от фенове и журналисти, само че вместо за снимка и автограф, ме дърпаха да се кача в таксито им. Успяхме някакси да пробием през тълпата, последвани от двама-трима по-настоятелни таксиджии, докато се отдалечихме достатъчно, че да отсеем най-упорития и неотказващ се шофьор и след малко пазарлък се договорихме за цената. 1100 рупии, при нормални цени от между 1000-1500 рупии. Обеща да ни закара точно пред хотела.

Мъничко, като детска играчка, бяло, квадратно микробусче, с плъзгащи се врати и малък багажник за раниците, на 80% зает от метанова бутилка, тръгна към Candolim, а ние- в него.

Пътят започва интересно, с минаване покрай нещо като пристанище с кораби, а след това започва нещо като джунгла. Страшно много зеленина, палми и адски диво. Големи, шарени камиони, натоварени с дървесина, железарии и какво ли още не, бяха наспирали около пътя. Път, доста по-различен от този между Делхи и Джайпур. Този беше по-чист, с доста по-малко трафик и околопътни постройки като катуни и тем-подобни. Две ленти, а около тях джунгла с изпокършени от някоя буря дървета, клони и храсти. И все пак, с достатъчно движение. Доста рикши, моторчета, колелата и камиони минаваха по маршрута, което караше нашия шофьор да предприема доста рисковани изпреварвания, което на моменти беше доста плашещо, а на мен хич не ми се умираше. Направихме му 2-3-4 забележки да престане да изпреварва, понеже ситуациите са прекалено рискови и се разминавахме на светикрепки с отсрещните превозни средства, но файда никаква. Изпреварваше когато и където му скимне, завои без никаква видимост и тем подобни глупости изобщо не му правеха впечатление. Думите ни минаваха от едното му ухо, през тунел в празната глава и излизаха право през другото. А от там- през отворения прозорец и се запиляваха някъде по дърветата. След няколко изправяния на нокти, си помислих, че ако майка ми беше на мое място, до сега да е слязла от това такси 20 пъти и да е тръгнала пеш. Затова му казах да спира колата моментално и че слизаме без да му платим. Човекът обаче не само, че не спираше, а и ни се караше. За него важно беше да ни остави колкото се може по-бързо, че по-бързо да се върне и да направи още някой курс. Казах му, че с такова каране някой път ще направи курс до крематориума във Варанаси с краката напред*. Той обаче сигурно за това си мечтаеше и продължаваше да си подритва здравната книжка, а покрай нея и нашите със Стас.

*Мечтата на всеки индиец е да умре във Варанаси или поне тялото му да бъде изгорено там, на брега на реката Ганг, където огънят на кремациите не е гаснал от около 2500 години. Но за това- в пътеписа за Варанаси.

Една вечност по-късно…. стигнахме до Candolim. Такова дълго пътуване не съм имал никога. Стори ми се по-дълго и от това между Делхи и Джайпур. Явно защото все пак там беше магистрала и поне, освен десетките предпоставки за катастрофа, предизвикани от какво ли не, нямаше насрещно движение. А, освен когато на някой не му скимнеше да прави обратен завой на магистралата, без да подаде никакъв сигнал и без дори да погледне на каква дистанция е най-близкото превозно средство зад него. Честно, индийските пътища са абсолютна руска рулетка. Един камион между Делхи и Джайпур беше спрял в най-бързата лента на магистралата по тъмно и по време на дъжд, нямаше аварийни светлини, стопове или дори светлоотразителен триъгълник. Нищо! Бе спрял, защото спукал гума. За малко да се забием в него със 100. Добре, че шофьорът го видя в последния момент, ние пък изкрещяхме. Познайте къде беше гумата!? В средната лента. Огромна, черна гума, отново без никакви сигнализационни знаци по нея. Е, такава идиотщина не се вижда често в живота. Отново изкрещяхме, а смелият шофьор отново я видя в последния момент и някак си успя да отложи Варанаси за по-нататък, преминавайки в най-лявата лента (в Индия най-бърза е дясната). Но за Гоа…

Бяхме се разбрали да ни остави точно пред хотела. Когато стигнахме Кандолим обаче, просто ни стовари някъде и ни каза, че сме пристигнали. Попитахме го къде точно е хотела, понеже не го виждаме. Посочи ни някаква посока, каза че е на 30 м и там не можел да влезе. Спорът беше невъзможен, според него беше изпълнил договорката ни на 100%. Добре поне, че ни докара живи. Взехме си раниците и тръгнахме в показаната посока. Нищо подобно. Хотелът беше поне на 20 минути пеш и в съвсем друга посока. Докато го открием, ни отне поне час с цялото обикаляне в търсене.

Customer service – типично индийски!

В крайна сметка, пристигнахме в хотела и нямахме търпение да разучим Гоа.

Посрещна ни мис Джала. Сравнително добре изглеждаща и поддържана жена на около 35 години. С добър английски, уверена в себе си и дори леко надменна. Заведе ни до апартамента, който бе на втория етаж и до него водеха стъпала. Масивна дървена врата, а вместо звънец, през средата на вратата преминаваше метална ключалка за огромен катинар, със закачено нещо като подкова на нея, с която се чукаше на вратата. Не знам как се казва това на български. Може би чукалка..? Апартаментът беше с нещо като хол с бели стени, голяма кръгла маса по средата и напълно празни бели шкафчета в кухнята. Прозорците бяха с плътни метални решетки. Леко затворническо, но интересно. Тоалетната от памти века, заключваща се с метална кукичка и клатеща се седалка на белия кон. Спалнята- две легла събрани в едно, огледало и старо дървено бюро. До дясното легло, нещо като недовършена стена, като между нея и тавана имаше 1 метър разстояние, където се покатерих, спомняйки си детството. Грешка. Не трябваше да го правя. Не беше чистено от построяването на хотела, поне. Ако не и отпреди това. Завивките, типично по индийски, захабени и петносани. В кухнята имаше поне 3 хлебарки. Или една хлебарка, преминала поне 3 пъти. Миризмата на мухъл беше окей. Общо взето Booking имаха сериозен проблем. Хотелът нямаше нищо, ама нищичко общо с хотела на снимките. Не, че това имаше супер голямо значение, спал съм на далеч по-лоши места по света, но тук все пак плащахме не малка цена, а и очаквахме да получим това, за което сме платили. В Индия обаче е- взимай каквото ти се дава и недей да знаеш много. Добре, че бяхме платили само за 3 дни, от които обаче, така и не се възползвахме, защото след втория ден просто си резервирахме друг хотел и си тръгнахме. Не, че другият бе по-добър, просто бе по-гостоприемен и по-евтин. Този беше отвратителен, с отвратителна управителка. Мислех, че това е собственичката, докато не написах най-негативното ревю, което съм писал за хотел в booking. Обикновено оставям ревюта или на хотели, които са ми харесали много, или на такива, които изключително са ме разочаровали. Та, след моето ревю, собственикът на хотела отговори с дълъг коментар, пълен с глупости и оправдания, откъдето разбрах, че мис Джала е управителка от 15 години и всички от персонала страшно я обичат и уважават. Това, което видяхме ние обаче, бе едни стресирани и унижавани бедни хорица, с които тази жена се държеше абсолютно отвратително. Това бе и причината да си тръгнем, след като се поскарах с нея по този въпрос. За нас това е неприемливо и грозно, но в Индия се оказа нормално. Отношението на по-богатите касти към по-бедните е такова и явно по-нисшите касти нямат особено против това отношение. Избор също. Аз обаче имах избор и избрах повече да не бъда свидетел на тази гавра. Закуската…? Добре, че навън имаше какво да се яде. Ако трябваше да разчитаме на закуската в този хотел, щяхме да си останем гладни. В приятно помещение до басейна (като изключим комарите, които нападаха по всяко време на денонощието), имаше кухня с бар плот и няколко маси. Закуската приготвяше самата Мис Джала, пристигайки от офиса си, който се намираше точно след влизането през главния вход на хотела. Без да си мие ръцете (оставете клавиатурата, мишката и другите повърхности в офиса, ама ако знаете каква е тоалетната култура на индийците, ще ме разберете) се захващаше с готвене. Изборът беше измежду 2 опции: мъъъничка чашка кафе или чай (не може и двете!), 100 мл сок (също без право на доливане), 2 миниатюрни филийки тост с 1 масълце и 1 мармаладче. Неща, които във всеки друг хотел са неограничен брой. Вторият избор- 1 варено яйце или омлет с 1 яйце! Гледах я тази жена и се чудех, тия хора осъзнават ли изобщо колко абсурдно е всичко това. Както и да е, хотелът беше забавно преживяване.

След закуската решихме да се покъпем в басейна. Беше напълно празен, защото валеше дъжд. А и без това хотелът не беше пълен. Да се къпеш в дъжда е забавно. В басейна плуваха няколко пръчки, паднали от околните палми, като едната наподобяваше сурвака. Пошляпахме се и решихме направо да тръгнем към
океана. Така, както си бяхме, по едни къси панталонки и боси. Попитахме някого от улицата как да стигнем до плажа, който едва ни обясни с думи и знаци, и тръгнахме натам. Не, че до плажа няма нормален път, просто ние не го уцелихме. Въпреки, че смятахме, че сме. Та, за да стигнем до плажа, преминахме директно през джунглата по нещо, което изглеждаше като път, но не бе съвсем. Чист късмет, че не се нарязахме на нещо, тъй като всичко беше наводнено и крачехме през клоните и храстите във вода до колене, докато ни валеше приятен, топъл индийски дъжд.

И там беше океанът! Абсолютно величествена гледка. Шумът на вълните беше точно това, което имах нужда да чуя след тези няколко дни на слухово изнасилване. Плажът обаче не бе това, което очаквахме. Предполагам защото бе извън сезона и не се почиства, но по тази логика не би трябвало и да има кой да го замърси. Плажът бе мръсен. И то доста мръсен. Висящи жици от стълбове, строшени стъкла, порцелан, спринцовки, използвани от наркомани; кучета и гарвани. Всичко това, на фона на мрачното небе и шума на океана, през разбиващите се в брега вълни, всъщност бе красиво. Не бях се разхождал по подобен плаж до сега и бе вълнуващо. Беше спокойно и никой не ме притесняваше. Единственото жалко нещо бе, че не можехме да поплуваме. Искаше ни се, но разумът надделя. Вълните бяха огромни и когато понечих да вляза, усетих че течението дърпа страшно силно навътре. Реших да не поемам този риск, колкото и да ме напираше отвътре, за което съм убеден, че мама е много доволна. За това пък се разходихме по дължината на плажа, стигайки доста далеч. Беше един от моментите, в които се чувствах щастлив в Индия. Самата Гоа беше непривлекателно място. Не разбирах как може да има слава на добра и желана дестинация. Може би просто добро място за евтино парти, евтин алкохол и евтин секс. В Гоа кравите като че ли бяха повече отвсякъде другаде в Индия. Бяха просто навсякъде и бяха изпоакали стабилно. Понякога спокойно се разхождаха из някое ресторантче, в което бяхме седнали да хапнем.

Храната в Гоа беше добра. Беше по-скъпо от останалите места, които посетихме, но не някаква фрапантна разлика, а и смятам че е нормално. Няколко пъти се хранихме на едно и също място, което открихме случайно. Беше само за обяд и беше в един 5* хотел. Имаше промоция, тъй като хотелът не беше пълен, а така и така се приготвяше доста храна за ол инклузив туристите. По това време на годината туристите бяха предимно индийци. Хора от високите касти, от различни части на Индия, които можеха да си позволят почивка. Та, храната в този хотел, който, разбира се във всяка друга страна не би имал повече от 3 звезди, може би и по-малко, беше страхотна. Цената беше около 12 долара, като за тези пари можеше да се наядеш като цар с каквото си пожелаеш от бюфета. И всичко беше страшно вкусно. Перфектна сделка.

Точно пред този хотел, след един обяд, докато чакахме дъждът да спре, седейки под козирката на стълбите пред входа, станах свидетел на страхотната култура на индийските богаташи. Пред нас спря една от колите, превозващи туристи. В Индия те са бели с надпис Tourist Vehicle. Задната врата се отвори и оттам изхвърчаха купища опаковки от чипсове, вафли, шоколади, вода и други глупости, които богата индийска жена бе напъхала в търбуха си по време на явно дългото пътуване. Стас се ококори, спогледахме се учудено и той понечи да събере отпадъците пред погледа й и да ги изхвърли в кошчето, намиращо се на самия
вход на хотела (в Индия кошчета и кофи за боклук почти няма, а контейнерите са затрупани с боклук, като единственото място, в което боклук няма, е в самите контейнери). Искал да я засрами и да й покаже, че това, което е направила е грешно. Аз обаче го спрях, като му обясних, че тази жена не само няма да го
разбере, а дори ще й направи кеф. 45 години (беше видимо на толкова) не се е научила на култура, Стасис щял да я научи. Казах му, че и цял ден или цял месец да събираме боклуци, няма да изчистим Индия. Няма да почистим дори и колкото капка в океана. Тази страна плува в боклук.

Останахме в Гоа 5 дни. Не мога да кажа, че си прекарахме страхотно, но поне си отпочинахме от интензитета и сетивния терор в първите няколко дни. В Гоа, в сравнение с останалите градове, е спокойно. И по-чисто. Не чисто, просто по-чисто. Инфраструктурата е малко като след война. Трафикът вечер не е особено приятен, но е поносим. Пресичането трябва да става много внимателно, тъй като карат като луди и колите, и рикшите, и моторите. Много от тях с неработещи фарове, което е доста опасно. А и могат да връхлетят върху вас, заобикаляйки някое семейство крави, лежащи точно по средата на пътя.

Следващата спирка от пътуването решихме да бъде Мумбай. Град, в който повече хора имат достъп до мобилен телефон, отколкото до тоалетна. Третият най-гъсто населен град на планетата. Град, в който хората те карат да ги снимаш, а най-бедните са най-щастливи. Или поне така изглеждат.

Изборът на авиолиния не бе особено голям и колкото и да не ни се искаше, отново резервирахме билети с Indigo. Цената беше нещо от сорта на 70 долара за еднопосочен билет, с какъвто пътувахме ние. Този път, за да стигнем до летището, си резервирахме такси от хотелчето, в което се бяхме преместили. Предупредихме, че искаме нормален човек, който да ни закара нормално до летището. Пристигна удобно, зелено-жълто комби, в което пътувахме нормално. Цената- същата. В самолета- същото. След малко повече от час и половина бяхме в небето над Мумбай. Градът под мен се виждаше трудно през зловещия смог, задушаващ цялото небе над този град. Мумбай или Бомбей по старому, не е град-звяр, а град-чудовище. Нещо изключително! Нещо, което наистина си заслужава да бъде изпитано поне веднъж в живота. Разликата с Делхи се усещаше осезаемо. Нямам логично обяснение на какво точно се дължеше това усещане, но някакси Мумбай, като че ли по лъхаше на космополитен град. На по-напреднал такъв. Мръсотията и мизерията е ясно, че са неизбежни. И в Мумбай не са се справили с проблема. Едва ли всъщност, някой изобщо се е и опитвал да се справи с този проблем. Но все пак, в този град се чувствах далеч, далеч по-добре отколкото в Делхи. Сякаш хората бяха по-различни. По-забързани, по-заети…по-културни дори. В Мумбай можехме да се разхождаме стотици метри, без някой да се залепи за нас, да ни разпитва откъде сме и да проявява фалшив интерес с цел просто да изкопчи някакви рупии. Беднотията в Индия е навсякъде. Абсолютно навсякъде. Градът бе пълен със спящи на тротоара хора, както поотделно, така и цели семейства. Особено вечер и сутрин, можеше да видиш хиляди, а те всъщност са милиони, спящи на тротоара, на импровизирани дувари, до количките с които въртят някаква търговия… навсякъде.
На повечето от тези хора целият живот се въртеше около една сергия, една количка, една сокоизстисквачка на бамбук, едно такси, един стол, огледало и прибори за бръснене… изобщо кой с каквото разполагаше и каквато бе работата му. Всеки ден от живота на тези хора бе като предишния, предишните, следващия и следващите. Те нямаха дом. Домът им беше улицата, някои нямаха покрив, а други с малко повече късмет, спяха в таксито си. Къпеха се директно на улицата, там се перяха и там сушаха дрехите си. Много от тях не разполагаха с повече от чифт дрехи.

При приземяването на самолета първото нещо, което се вижда през прозореца, са гетата. Така наречените Slums of Mumbai. В Мумбай има много такива. Животът на подобно място е абсолютно…непонятен…тази дума е прекалено слаба, напълно несъществуващ в  представите за света и живота на голяма част от така наречения цивилизован свят. На хората като нас, имащи достъп до всичко необходимо в живота си, но вечно оплакващи се или просто надяващи се на по-добър живот.

Животът на подобно място сякаш не съществува, той няма място в мислите ви.

Гетата представляват множество, хиляди, хиляди колиби и бараки, залепени една за друга като много лошо подреден пъзел. Всичките на почти еднаква височина. Тази гледка се простира кажи-речи, до където стига погледът ти, като той достига на не повече от 2-3 километра, заради тежко замърсения въздух. Градът буквално навлизаше в летището. Сякаш пистата бе концертна сцена, а блоковете и колибите, чакащи зад загражденията- фенове, напиращи да се доберат колкото се може по-близо до сцената, но удържани от охранителите.

На излизане от летището, точно преди да прекрачиш плъзгащата се врата към Мумбай, има табела, която те приветства, пожелава приятен престой в Мумбай, както и инструкции, гласящи: „Когато непознат те приближи, покани до хотел, евтино такси, бързо такси, обмяна на валута, агент на билети или туристически агент, КАЖИ НЕ!“ И отново приятно прекарване в Мумбай. При излизането през вратата, има зона, която е недостъпна за хора извън летището, в която има няколко заведения за бързо хранене, а зад метална тръбовидна оградка, стоят наредени посрещачите или тези, които просто чакат потенциалните си клиенти. Отново десетки екзалтирани таксиджии предлагат услугите си подвиквайки- мистър, мистър, добре дошъл, мистър. Усещането при излизането от това летище бе далеч по-приятно от това в Делхи. Много по-зелено и някак по-спокойно. Това като че ли малко заблуждава и подлъгва за това, каква е реалността в града. Ние бяхме умрели от глад и решихме да хапнем нещо преди да се впуснем в пазарлък с някой от напиращите таксиджии. Тук бе и най-добре санитарно поддържаното заведение с открита кухня, на което бяхме попадали в Индия. Готвачите дори бяха с нещо като санитарни шапки на главите си. Кухнята също изглеждаше прилично. Поръчахме си по една доса, което всъщност се оказа едно от любимите ми неща, които не бях пробвал до сега никога. Досата е характерна за южна Индия и представлява нещо като палачинка с пълнеж от каквото си пожелаеш. Обикновено някаква салца, зеленчуци…сос и много свежи подправки. А самата палачинка е доста хрупкава, но без да се рони когато отхапваш от нея. Сместа за досата изглежда като тази за палачинките, но се прави по съвсем различен начин. Съставът й е ориз, urad dal или бяла леща, както и семена от сминдух, като оризът и бялата леща са 2 към 1 в полза на ориза. Всичко се смесва, измива, накисва за 6 часа, след това се пасира много гладко и се оставя да ферментира за около 8-12 часа. Досата е едно от нещата, за които бях много щастлив, че съм в Индия.

Пътят от летището към хотела, който се намираше близо до центъра на Мумбай, където се намираше и централната ЖП-гара, отново ме остави без дъх. Бях отворил прозореца и гледах този, напълно различен от моя, свят с широко отворени очи и уста. На съседната седалка Стасис също бе вперил поглед в града и никой нямаше нужда да говори и коментира каквото и да било. Бяхме попаднали в нов свят, в който времето бе спряло преди десетки години, а архитектурата беше от бъдещето, някъде преди края на света след поредния апокалипсис.
Още за Мумбай, за градските хора и най-щастливите човеци- тези от гетото, както и сблъсъкът с може би най-впечатляващия, странен, ужасен и изумителен град на планетата- Варанаси, четете в следващата част на този пътепис.

За автора:

Любимите ми неща в живота са да пътувам, да готвя и да спя. Като спя, сънувам. Винаги! Понякога сънувам, че пътувам, а по някога че готвя. Готвенето също така ми е и работа. Или поне така се води. Живея на едно прекрасно място, наречено Свалбард. Намира се на 1000км северно от най-северната точка на Европа- Nord cap и е много близо до Северния полюс. Повечето хора не подозират за съществуването на това специално място. Там живеем сред полярни мечки, бели нощи и тъмни дни. 5 месеца слънцето не залязва дори за секунда, 5 месеца не изгрява и 2 месеца преминава от едната в другата фаза.
Друго нещо, което обичам е да пиша. Пиша пътеписи и рестописи. Рестописите са нещо като пътеписи, само че се разказват за някой ресторант, който ме е впечатлил с нещо и пътят до него.
Иначе съм от Видин, другото най-прекрасно място на планета.

Филип Захариев работи като главен готвач в ресторант „Gruvelageret“ (в превод от норвежки: миньорски склад), който се намира на остров Шпицберген (Свалбард), Норвегия. Тук е и най-северният град в света – Лонгийърбюен, където живеят 2070 души от 48 нации, а сънародникът ни е единственият представител на България.