Всички сме виждали страхотни снимки на приятели, познати или непознати, заредени с емоция, усмивки и красота от Incredible India. Чували сме или чели истории колко прекрасна е тази страна, колко невероятно мили, усмихнати и гостоприемни са местните. Как екскурзията в Индия е била като един чудесен сън, от който не искаш да се събуждаш. Е, аз ли съм толкова изчепен (дума от северозападния речник, дефинираща човек с различни разбирания от тези на останалите, или човек- несъглам/друга дума от северозападния речник със същото значение/), толкова ли нямам очи за красивото и сърце за доброто…? Вярвам, че не е така. Или поне се надявам да не е. Едно обаче знам за себе си със сигурност и то е, че не ми пука кой какво ще си помисли. Дали някой ще ме упрекне за начина, по който аз видях нещата, защото е съвсем различен от начина, по който той ги е видял. Или поне му се иска да изглежда по различен начин в очите на останалите. Не ми пречи да си кажа, че мечтаната ваканция в страната, в която отдавна исках да отида, не беше това, което се надявах да бъде и не си изкарах чудесно. Все ми е тая, че приятелите няма да ми завидят, а иначе завистливите такива тайничко ще се израдват. Да се радват. Нещата са такива, каквито са. А през моите очи, Индия е абсолютна клоака. И не зная дали тези, които твърдят обратното, просто лъжат, защото не искат да си признаят, че екскурзията им е била истинско разочарование, дали са просто хипита по душа, виждащи само доброто и красивото във всичко около тях или ол инклузив туристи, водени по специално подбрани туристически маршрути, следващи гид с чадърче или флагче. Зная само, че това, което аз видях и изпитах там е съвсем различно от всяка реклама в интернет, представяща ни тази страна като един рай.

Мога да кажа, че имам приятели из всички точки на нашата микроскопична планета. Доста от тях- пътешественици, обиколили не едно и две места по света. Хора на всякаква връраст и от различни прослойки на обществото. От тези от тях, които са били в Индия, съм чувал различни неща. Само един близък приятел от Естония обаче, се опита да ме предупреди, че Индия е наистина различна от всичко, което съм виждал. Че трябва да се подготвя добре психически и че нещата, които ще видя, няма да са това, което съм очаквал. Но най-вече ми каза, че за да разбера какво значи Индия, просто трябва да отида и да преценя сам за себе си. Така и направих- смятах, че съм напълно подготвен психически и не се притеснявах от нищо.

Оказа се, че нищо не може да те подготви за  това място. Нищо!

Ако ви предстои пътуване в Индия, ако смятате да го направите с раница на гръб без екскурзовод и предварително начертан план или просто ви е любопитно да се запознаете и с другата гледна точка, заредете се с малко повече търпение и продължете да четете. Защото все пак и на най-лошите места може да откриете доброто. Така, както аз го открих, но не в лицето на индийци, а на българи. И то българи, от които малко хора биха го очаквали.

Но да започна от самото начало.

Пристигнах в столицата Делхи рано сутринта, около 4 ч. Имах среща на летището с приятел от Литва, с който сме работили заедно във Финландия, а след това на две различни места в Норвегия. Поднасяме си на акъла и за това станахме добри приятели. Няколко дни преди да тръгна за Индия му казах, че ще ходя там и той реши да тръгне с мен. Резервира си билета на същия ден и готово. След няколко дни бяхме в Индия. Неговият полет пристигаше малко след моя, час и нещо, та трябваше да го изчакам малко. След преминаването на коридора при слизането от самолета, при паспортния и визов контрол, летището е приятно и по нищо не загатва за това, което те чака отвън. Огромни сребристи длани в различни  жестове, показващи се от стената над гишетата за паспортен контрол, придават приятна, гостоприемна атмосфера.

Летището

Тоалетната съвсем те кара да се чувстваш като у дома (ако си българин или поне източноевропеец), тъй като тя е като нашите от едно време, а на много места и днес. Точно така, от онези за клеченето, които предизвикаха джангър до небето и засегнаха хиляди патрЕоти, когато онзи чешки артист ни беше изобразил страната като клекало. Аз никога не съм му се сърдил.

Преминах контрола и излязох на портала на пристигащи да чакам Стасис. Там се бяхме разбрали да се чакаме. И понеже, най-голямата причина за огромното ми желание да посетя Индия бе храната, започнах да обикалям и да търся нещо индийско за хапване. От много време обичам тази кухня. Мисля, че първата наистина вкусна индийска храна, опитах в Дюселдорф, Германия преди доста години. Взех си някакъв готов roll, понеже по това време почти нищо друго на летището не работеше. Нищо особено, даже нищо индийско. Освен това, очаквах в Индия да е изключително евтино, ролът обаче струваше около 5 долара. В един момент реших да си покажа носа навън, докато чакам. Първото ми докосване до индийския въздух. И реалност. Беше толкова влажно, че за секунди усетих, как ръцете ми стават мокри, все едно съм се изпотил. Беше средата на юни, дъждовният сезон в Индия. Не си бяхме правили труда да проверим какво е времето, защото той разчитал на мен, че ще знам, тъй като той реши да тръгне в последния момент, аз пък предполагах, че той ще направи едно проучване в дните преди да тръгнем.  Не ни интересуваше какъв сезон е всъщност. Дори беше по-добре, защото жегата все пак беше поносима. Дъжд валеше рядко и обикновено през нощта или един як порой за 30 минути и готово. Та откъм време го улучихме. Моят план беше да вървим пеш, по няколко километра на ден. Исках да вървя, да усетя всичко. За това не си правя планове аз, ама…

Стасис пристигна и се запътихме към метрото, следвайки табелките. Пред летището е тъпкано с хора, надпреварвайки се да оферират транспорт до града. Адски настойчиви са. Има вероятност да вървят рядом с вас дълго време. В Индия не трябва да изглеждате като човек, който е възможно да поддаде! Трябва да сте изключително убедителни в отказа си, да не кажа дори груби. Тези хора от „не“ не разбират!

Добрахме се до метрото с едно претъпкано автобусче, беше в рамките на летището. Метрото от летището беше полупразно и сравнително чисто. Когато излезе на повърхността, гледката бе красива. Преминава се през нещо като джунгла на път за централната гара. Трябваше да слезем там, тъй като си бяхме резервирали хотел недалеч от нея. Аз обикновено хотел или хостел си резервирам след пристигането в страната, в която отивам, но Стасис предложи в Индия да не рискуваме и поне първите две нощи да имаме нещо подсигурено. След това планът беше couchsurfing (за тези, които не знаят, това е сайт, в който пътешественици от цял свят споделят жилищата си, аз съм приютявал не един и двама каучсърфъри в Свалбард). Исках да отседнем при някое семейство, за да усетим културата по-отблизо.

Нашата спирка дойде и се запътихме към изхода на метрото,  следвайки стъпките по пода, които показваха вярната посока. Чувствах се щастлив и страшно развълнуван. Имах огромно желание да посетя тази страна. Тъкмо бях изчел “Шантарам“ и бях визуализирал Индия в главата си. Бях готов да видя неща, които не могат да се видят другаде. Знаех, че има тежки гледки. Гледки, за които повечето хора не са подготвени. Гледки, които много хора с по-слаба психика изобщо не биха понесли. Бях решил да съм корав и да не забравям, че не мога да променя нищо от това, което виждам. Качихме се по стълбите, водещи към изхода на метрото и отворихме вратата към Делхи.

В този момент- в главата ми каша! Буря от емоции! Стотици противоречиви чувства! Тотално объркване!

Не знаех на кой неврон да вярвам. Лимбичната система в мозъка ми тотално изключи и в един момент емоциите ми просто се преплетоха. Щастие, тъга, вълнение, разочарование, обърканост, страх, решителност, колебание, учудване…  Гледката, открила се пред очите ми, не бе основния източник на емоции. Зрението бе само едно от сетивата, които изпитваха нещо неизпитано до сега. Слухът и обонянието ми бяха не по-малко шокирани и объркани. Миризмата бе толкова силна, толкова различна и непонятна за мен. Такава диверсия от миризми! Не мога да кажа аромати, защото нито една от тях, не бе приятна. Невъзможно е да се определи или опише това, което се носеше във въздуха, но някои от миризмите, които се преплитаха в една голяма смрад, разпознах. Човешка тор, изгоряла гума, къри, бензин, хашиш, евтин одеколон, прах и влага… всичко това преплетено в едно, плюс още стотици други миризми, които освен в носа ми, се бяха впили дълбоко в кожата ми. Имах усещането, че всички спори, през които тялото ми дишаше, бяха запушени.

Хилядите клаксони от участващите в движението автомобили, камиони, автобуси, мотопеди, рикши, дори звънци от колелета, заформяха такъв невъобразим шум, че ако го чуех на друго място и в друго време, главата ми сигурно щеше да гръмне. Но това беше Индия, а шокът от първата ми среща с нея беше толкова голям, че изобщо не можех да мисля за болка. Бях като парализиран за около минута. Стоях на едно място и се опитвах да асимилирам къде съм и какво се случва. Адреналинът в кръвта ми бе достигнал такова ниво, все едно бях скочил с бънджи.

Делхи бе същинска джунгла. Индия просто ме погълна целият. Като анаконда.

В джунглата дебнат много опасности. Хищниците, които познават територията си, винаги знаят точно къде и кога да причакат своите жертви. Изобщо не предполагахме, че вече бяхме точно такива. Попаднеш ли в полезрението на местните хищници, да се измъкнеш невредим е адски трудно. Но на този свят няма нищо невъзможно! Понякога сърната успява да надхитри лъва. Никой не е виждал, но може би някъде, някоя сърна дори е успявала да отхапе парче месо от някой хищник….

Часът беше около 6:30. Като се има предвид, че животът в Индия започва след 10-11:00 ч, трафикът, който се откри пред очите ни вече беше плашещ. Само си представете какво беше след това. Индийците обичат да спят до късно. Магазините отваряха след 10-10:30-11:00ч. Ние стояхме пред спирката на метрото, която пък беше точно до централната ЖП гара на Делхи. Без изобщо да се усетим, вече бяхме попаднали в полезрението на една от местните престъпни групировки. Бяхме чули, че в Индия не трябва да позволяваш на непознати да те заговорят, като трябва да си доста убедителен в отказа си и да не им оставяш шанс да бъдат настъпателни. Така постъпихме и ние, когато няколко минути, почти веднага след излизането ни от метро станцията, към нас се приближи добре облечено, спретнато и чисто младо момче. Момчето се отличаваше на фона на раздърпаните и мърляви индийци, които запълваха пейзажа на около. Явно, за да спечели доверието ни, момчето дори не се опита да нахалства, а дискретно се отдръпна, когато отказахме предложената ни от него помощ да ни упъти.  И все пак преценихме, че нищо няма да ни стане, ако все пак го попитаме за посоката на зоната с хотелите. Знаехме, че е в района на ЖП гарата, но тъй като не разполагахме с интернет, а картата на GPS-a не ни даваше съвсем ясен маршрут, по който да стигнем до хотела, решихме да го попитаме. Момчето знаеше хотела и просто ни каза, че трябва да пресечем улицата, да стигнем до ЖП гарата, да пресечем и нея и от другата и страна ще бъде нашият хотел. Лесно и чудесно! Добро начало, казахме си. Не ни поиска нито пари, нито нищо. Първата среща с местното население беше добра. Мили и приятни хора, както всички ТУРИСТИ ги описват. Туристите обаче минават по друг маршрут. Те знаят, къде и как точно да стигнат до своя хотел. Обикновено, някой ги завежда дотам директно от летището. Ние обаче бяхме там, за да се оправяме сами. И гостоприемството, и любезността на местните, се оказаха капан, от който не всеки може да излезе.

Успяхме да пресечем улицата и тръгнахме към гарата, която се виждаше пред нас. Никога не бих могъл да забравя това, което виждах, когато стъпихме на отсрещния тротоар. Бях толкова объркан и шашнат, че дори не си и помислях да вадя камерката или телефона си. Стисках раницата пред гърдите си и вървях без да спирам. Внимавах да не настъпя нито някое от стотиците спящи семейства, нито следите, които бяха оставили под формата на миризливи бомби, върху които бяха накацали зелени мухи. Хората буквално спяха навсякъде. Директно върху асфалта. Без одяла, дюшеци или други подобни. Право върху асфалта! Майки с деца, бебета, които по нищо не можеш да различиш спят ли или изобщо живи ли са. Някои от тези деца бяха толкова слаби, толкова изпити, че черепите прозираха през кожата им. Бяха навсякъде и буквално трябваше да ги прескачаме. Някои вече се бяха събудили и правеха това, което всички правим сутрин. Ние обаче имаме специално пригодени и обособени помещения за тази цел, наречени тоалетни. Привилегия, която приемаме за даденост и изобщо не ни минава през главите, че не всички хора имат това щастие.

Някои вече бяха избягали от реалността, като се бяха надрусали от рано-рано, кой знае с какво. До сега не бях виждал на живо толкова неадекватни и out of this world човеци. Абсолютно потресаваща гледка! Имах чувството, че съм във филм на ужасите. Даже се ощипах, защото мислех, че сънувам. Кошмарът обаче бе съвсем реален. Опитвах се да запазя самообладание, като си повтарях, че съвсем скоро ще стигнем до хотела, ще взема душ и ще се впусна в приключението, за което бях пристигнал. Идея си нямах обаче какво ми беше подготвила Индия.

Когато влязохме в гарата и стигнахме до перона, към нас се запъти един от кондукторите. Облечен в синя риза, черен панталон и фуражка, нисък, мустакат, на средна възраст индиец, който поиска да види билетите ни и да разбере, на къде ще пътуваме. Казахме му, че не чакаме влак (перонът всъщност беше напълно празен), а сме се запътили към хотела си. Попита ни кой хотел и когато му казахме, се замисли няколко секунди, попита един от колегите си, за да се убеди, че става дума за хотела, за който си мислеше, с разочарование, но и успокоително възклицание ни обясни, че за съжаление в момента няма как да стигнем до този хотел. Хотелът, се намирал в зона, заградена от властите в следващите 3 дни, тъй като това бил мюсюлмански район, в който в момента се провеждал някакъв мюсюлмански празник. От джоба си извади тефтерче и с химикала, закачен на ризата му, започна да ни чертае пътят, по който трябва да стигнем до хотела, след като си извадим туристически карти, от някой правителствен туристически офис. Туристическите карти или сертификати, не помня как точно го обясни, били напълно безплатни, тъй като ние очевадно не сме местни. За местните достъпът до района бил по-сложен. Сега като го пиша и се връщам назад към тази случка, ми изглежда страшно нелепо, тъпо и направо смешно. Но в момент като този, в който се намирахме тогава, всяка дума излизаща от устата на този така мил, приятен и услужлив човечец, който така безкористно се опитваше да ни помогне, звучеше, като че ли излизаше от устата на Папата. Играта не беше приключила още. Когато изглеждаше, че добрият самарянин е свършил доброто си дело за деня, информирайки и упътвайки тези двама стъписани, шокирани и незнаещи къде се намират люде, добрият кондуктор ни настигна, след като вече му бяхме благодарили и изминали няколко метра назад, тръгнали да търсят правителствен туристически офис някъде наблизо. Беше толкова решен да ни помогне, че предложи лично да ни спре такси, за да не ни излъжат. Понеже имало голяма вероятност да попаднем в ръцете на измамници. Каква ирония само! На двайсетина метра от перона на гарата имаше наредени доста таксита и рикши, или иначе казано тук-тук. Добрият кондуктор си избра един от рикшаджиите и на английски му обясни, че трябва да ни закара до правителствен (държавен) туристически офис, откъдето да ни издадат туристически карти, които удостоверяват, че нашият хотел се намира именно в тази зона, до която в момента достъпът е силно ограничен. Държавен, не частен! Рикшаджията каза, че знае такъв офис недалеч и започнаха да се пазарят за цената. Добрият кондуктор не се даваше и успя да свали цената от 120 на 40 рупии. По 20 рупии на човек, което е нищо. Вече разполагахме с малко местна валута, която си бяхме изтеглили на летището и дадохме 20 рупии на добрия човечец, заради помощта, която ни оказа. Благодарихме му, седнахме в тук-тука и тръгнахме към туристическия офис.

По път към туристическия офис за измислените карти за достъп до хотела

Рикшаджията беше приятен, умерен в досадничеството си за разлика от много други негови сънародници индиец, който ни съжали за лошия късмет, който сме извадили да пристигнем в Делхи точно в този момент. Момент, в който не само протича мюсюлманският фестивал, а има и други форсмажорни обстоятелства. От него научихме, че заради политически скандал и наводненията отнели хиляди животи в Ришикеш, в следващите 3 дни абсолютно всички забележителности в Делхи ще останат затворени заради протести. Ще излъжа, ако кажа, че се разочаровах, тъй като желанието ми за разходки из Делхи се бе изпарило малко преди това. Просто исках да вляза в хотела, си тегля един душ, да седна на масата в лобито и да събера мислите си. Вместо това обаче, седях в тук-тук по средата на улично движение, каквото не съм си и представял, че съществува и се молех на всички богове, за които съм чувал, нито един от тези полу-разпадащи се, каращи с бясна скорост и не спазващи абсолютно никакви правила на движение камиони да не връхлети върху нас и да ни направи на Чапати (*сплескан индийски хляб. Много вкусен).

Стигнахме до офиса, който се намираше в близост до някакъв пазар, на една мръсна забутана уличка, а срещу него, готвачите на отсрещния ресторант, седнали на сянка под короната на голямо дърво, грижливо сортираха листа прясна масала. Не приличаха на готвачи, по-скоро приличаха на мен, когато бях на 7 и с братовчедка ми на село скачахме директно в пепелта, от носещите тръби на вече набиращите прекалено висока скорост каруци, на които тайно се возехме.

Влязохме в офиса, където говорещ много добър английски, правещ много приятно впечатление млад човек ни поздрави и попита с какво може да ни бъде полезен. Офисът се намираше не веднага зад вратата, към която водеха няколко стълби, а в дъното на коридор, който започваше от по-голяма стая, с бюро и куп документи, както и дървена поставка на стената, на която бяха закачени копия от паспортите на разни други пътешественици. Седнахме пред бюрото в по-малкия офис, на което имаше плазмен монитор, а зад туристическия агент електронно табло, на което се сменяха снимките на различни туристически дестинации в Индия. Обяснихме набързо защо сме там и човекът ни каза, че вчера доста хора са имали нужда от такава карта, за да се доберат до хотелите си. Оказа се обаче, че за целта, трябва съдействие и от хотела, в който имаме резервация. Попита ни за името на хотела и телефон за контакт, за да се обади. Помоли ме да му продиктувам номера цифра по цифра, като го набра пред очите ми. След като обясни накратко за какво става дума на рецепциониста, подаде телефона на Стасис, който имаше скрийншот с резервацията и след известни усилия заради тежкия акцент на отсрещната страна, откриха резервацията ни. Обясниха му, че страшно много съжаляват за неудобството, и ще се върнат обаждането след около 20-30 минути с повече информация и решение на въпроса.

Агентът нареди на едно младо момче, което явно беше нещо като секретар, да донесе три чая. Докато чакахме, без изобщо да ни притиска за нищо, супер ловко, лежерно и приятелски, агентът успя да ни убеди, че да останем в Делхи в момента е абсолютна загуба на време, при положение, че няма как да видим дори забележителностите, а има толкова много места на които можем си прекараме чудесно. Показа ни снимки във Фейсбук на клиенти, които в момента са на екскурзия и отзивите за туристическия офис във Фейсбук страницата му. Отзивите бяха чудесни и изглеждаше, че хората, които бяха се доверили на неговите услуги, си прекарваха страхотно. Както вече споменах, без да ни притиска и да ни натрапва услугите си, ни показа примерни маршрути, като клиентите можеха и сами да си съставят такива, тъй като агенцията подсигурява личен шофьор, който е на разположение 24 часа и разкарва пътуващите, където пожелаят, когато пожелаят. Преди да заминем за Индия, бях чел, че именно това е един от най-удачните варианти за пътуване в Индия, но не предполагах, че вариантът е удачен само в рамките на един град и не предполагах, какво приключение е да пътуваш с кола между градовете. Показа ни също различните варианти и цени при екскурзия в различен клас хотели и различен клас автомобил, в който оказа се…се прекарва не малка част от времето. След като със Стас излязохме отвън, за да обсъдим какво да правим, тъй като аз бях готов веднага да се махна от Делхи, както и той, но имаше известни съмнения дали не трябва да проверим каква всъщност е цената на шофьор, без да си резервираш цял тур, също и дали трябва да се хвърляме на първата агенция. В крайна сметка, решихме, че офертите и намаленията, които тук ни направиха, звучаха разумно. Освен това, нито имахме сили, нито желание да обикаляме из Делхи и минута повече, след всичко, което видяхме до този момент. Както човека от туристическия офис ни посъветва, нямаше смисъл да губим ценно време в Делхи, след като и без това полетите за на обратно бяха от същото летище, така че можехме да разгледаме Делхи за 2-3 дни преди да си тръгнем.

Избрахме си тур за 12 дни. Бяхме отишли в Индия за 1 месец. Решихме за 12 дни да разгледаме така популярния „Златен триъгълник“, а след това да му мислим. Начертахме си маршрута, избрахме си 4-звездни хотели, тъй като 3-звездните изглеждаха не много приветливи, а разликата в цената беше почти незначителна, при полижение, че в 4 звездните имаше басейни. Можехме и 5 звездни да си изберем, но преценихме, че не сме чак толкова претенциозни (от „големото доброутро“), а и планът изобщо не беше да спим в хотели. Както и да е, плановете са за да се променят, подписахме договора, платихме по 850 евро на човек (около 120000 рупии) и си стиснахме ръцете. Човекът даже ни гарантира, че лично ще се заеме с анулирането на резервацията ни в хотела, до който не успяхме да се доберем и директно се обади на рецепцията, за да свърши тази работа.

След около 20 минути, в които си поговорихме приятно и получихме малко инструкции, пристигна шофьорът ни, който се запозна с детайлите, получи плик с резервациите за хотелите и директно тръгнахме към първата спирка от пътешествието – Джайпур, розовият град. Джайпур се оказа, че е бил розов някога….сега по-скоро е избелелият град, но… за това по-нататък.

Качихме се в колата, бяла Тата (индийска марка), наподобяваща румънската Дачия или старо Рено, и потеглихме. Излизането от Делхи беше дълго и мъчително. По едно време си мислех, че никога няма да излезем на прав път, по който можем да се движим нормално. Задръстването е нечовешко. Дори дълго след напускането рамките на града, задръстването продължаваше. Навън беше горещо, в колата студено, а да намерим правилната температура беше почти невъзможно. Трябваше хем да караме шофьора да спира климатика, хем да го пуска, няколко пъти. По едно време задръстването се разсея и успяхме да се задвижим малко по-нормално. Това, което виждах през прозореца, ме оставяше без думи. Не предполагах, че в 21-ви век, все още има хора живеещи по този начин. Абсолютен примитивизъм. Изключителна мизерия и потресаващи условия на живот. Все още се опитвах да проумея, че това не е просто сън. Бяхме тръгнали около 12 наобяд и по пътя трябваше да спрем някъде да хапнем. Първата индийска храна, освен тази глупост, която хапнах на летището същата сутрин, беше панак панийр (индийско сирене със спанак). Бях ял такова преди в Европа и ми е едно от любимите неща, това обаче беше абсолютно безвкусно и беше толкова малко, все едно са го откраднали. Добре, че беше наан хляба, за да усетя, че съм ял нещо. Цените в това мизерно крайпътно заведение, бяха абсолютно европейски. Разбира се, по-късно разбрахме каква е работата… Оказа се, че шофьорите си имат вземане-даване не само със заведенията за хранене, а и с всички магазини, на които те водят, за да ти дерат кожата, а шофьорът получава комисионна.

Продължихме мъчителното пътуване към Джайпур, което отне около 7 часа, през които видях какво ли не и имах толкова ситуации за катастрофа, колкото един международен шофьор за два живота. Най-накрая, вечерта бяхме в Джайпур.

Някъде по пътя

Пристигнахме в хотела, шофьорът предостави резервацията на рецепцията, записаха ни и се качихме в стаята. Така очакваният цял ден момент! Хотелът беше доста приличен. Малък, на около 3-4 етажа, по-скоро приличаше на много голяма къща, с малка градина и малък басейн. Стилът беше типично индийски, но не от тази Индия, а от онази Индия, останала в историята. Големи шарени вази, картини на крале, махараджи и други знатни кокони, поставени в масивни позлатени рамки. Стаята също беше чиста и приятна. Само си оставихме багажа и тръгнахме да търсим ресторант, където да вечеряме. Намерихме такъв на покрива на един друг хотел. Ресторант е силно казано, но…така го водеха. Вече бе станало около 9 вечерта и бяхме озверели от глад. Гледката от тази този ресторант беше странна. Това, което виждах, ми наподобяваше страна, в която не отдавна е имало война. Опитвах се да си обясня, как в такъв град, има такива забележителности, каквито ни показаха на снимките, че ще видим. Хапнахме отново нещо, нищо впечатляващо за мое огромно съжаление и тръгнахме обратно към хотела. По пътя наобратно, някакъв адски нахален младеж се влачи след нас поне 10 минути, за да ни убеждава да ни бъде гид, както и ни бръщолевеше някакви глупости за вуйчо си, които не си спомням, както и какво може и трябва да си купим от него. Просто исках да ни се махне от главите, което в крайна сметка се случи, след дълги откази.

Джайпур преди да тръгнем към Делхи
Хотелът в Джайпур на сутринта преди да потеглим обратно към Делхи

Когато се прибрахме в хотела, взехме си по един душ и най-после се добрахме до wi-fi, за да се свържем с близките си и да кажем, че всичко е наред и защо се включваме толкова късно. Вече беше около полунощ там и сутрин в България. Сутрин беше също в Москва, защото Стасис вече говореше по Скайп с майка си, докато аз си човърках из интернет. Не си спомням какво точно гледах и защо реших да направя това, което направих, но реших да проверя има ли някаква информация „из нета“ за туристическата агенция, от която бяхме закупили това пътешествие. Когато написах името й в Гугъл, първото нещо, което излезе беше с големи букви:

SCAM SCAM SCAM!!! BE AWARE!!! Демек, „Измама, измама, измама, бъдете предпазливи!“.

Лицето ми се изкриви в странна гримаса и учудена усмивка на идиот грейна на него. Погледнах към Стас и му казах „man we’re fucked“! (за тези, които не разбират, обясних му с две думи, че сме се прецакали жестоко). Оказа се, че сме станали жертва на доста често срещана измама в Индия, от която доста хора са се опарили и никой, абсолютно никой от потърпевшите не е успял да направи нищо по въпроса, освен да изгуби времето си. Все пак, това е Индия. Страна, в която закони няма, полицията не регистрира над 90% от престъпленията в страната, корумпирани са до шия и в повечето случаи работят в услуга на престъпниците. От момента, в който сме отворили вратата от изхода на метрото към Делхи, вече сме били в капана. Първото момче, което просто ни посочи „правилната посока“, кондуктора, рикшаджията, туристическият агент и шофьора, всички до един са част от една перфектно, безупречно изпипана схема, която просто няма как да не проработи. Е, проработи и в този случай, а рибките в мрежата им бяхме ние. В този момент, осъзнахме, че сме изгорели с по 850 евро. На мен ми беше смешно и се възхищавах на изобретателността на тези гадинки, докато Стасис направо нямаше кръв себе си.

Какво се случи по-нататък, как надхитрихме дявола и станахме първите хора успели да си вземат парите, което е абсолютен прецедент в Индия, както и това, което преживяхме- в останалата част на това откачено пътешествие в тази абсолютно умопомрачителна страна, четете в следващите части на този пътепис..

За автора:

Любимите ми неща в живота са да пътувам, да готвя и да спя. Като спя, сънувам. Винаги! Понякога сънувам, че пътувам, а по някога че готвя. Готвенето също така ми е и работа. Или поне така се води. Живея на едно прекрасно място, наречено Свалбард. Намира се на 1000км северно от най-северната точка на Европа- Nord cap и е много близо до Северния полюс. Повечето хора не подозират за съществуването на това специално място. Там живеем сред полярни мечки, бели нощи и тъмни дни. 5 месеца слънцето не залязва дори за секунда, 5 месеца не изгрява и 2 месеца преминава от едната в другата фаза.
Друго нещо, което обичам е да пиша. Пиша пътеписи и рестописи. Рестописите са нещо като пътеписи, само че се разказват за някой ресторант, който ме е впечатлил с нещо и пътят до него.
Иначе съм от Видин, другото най-прекрасно място на планета.

Филип Захариев работи като главен готвач в ресторант „Gruvelageret“ (в превод от норвежки: миньорски склад), който се намира на остров Шпицберген (Свалбард), Норвегия. Тук е и най-северният град в света – Лонгийърбюен, където живеят 2070 души от 48 нации, а сънародникът ни е единственият представител на България.