Индия ми стана противна от ден първи. И от преживяното до този момент в нея нямах никакви приятни впечатления. От нищо! И не, Индия не е страна на контрастите. Това е най-тъпото клише от всички клишета. Страна на контрастите е България. И други страни. Но не и Индия. Страна на цветовете…може. Има цвят там. Особено кафяв. Но контраст, означава съвсем друго нещо. Индия е бедна и точка.
Различното в Мумбай от останалите градове, които бяхме посетили до този момент, бе чуждестранното присъствие. Не осезаемо, но все пак забележимо, в сравнение с видяното до момента. Разбира се около основните забележителности в Индия, туристи има, но когато се отдалечиш от тях, нещата коренно се променят и колкото и да се озърташ да видиш друг себеподобен, е рядкост. Този град бе толкова гъсто населен, че вървейки по улиците му, се чувствах като в центрофуга на пералня, пълна с болтове, гайки и гумени патета. Шумът на мумбайската улица бе толкова оглушителен, че ми се завиваше свят. Хубавото обаче бе, че бе така само през деня. Вечер, нещата стояха другояче. Вечер, сякаш някой намаляваше силата на звука с дистанционно управление. Мумбай бе и единственото място, на което видях контрасти в Индия. И там те бяха очевадни. Някои от сградите бяха чисто нови, модерни и излъскани, а само на метри от тях по тротоара живееха хиляди. В една от тези сгради в централната част на Мумбай, която бе една от най-впечатляващите “къщи“, които съм виждал, с изключителна архитектура и височина колкото 60-етажна сграда, живееше едно 16-членно семейство и техния персонал от 600 души. Tова всъщност бе къщата на най-богатият човек в Индия. Къща, която си имаше име – Antilia. Имаше хеликоптерна площадка, паркинг на няколко етажа с колекция от 160 луксозни автомобила и още около милион глупости, които този богат индиец вероятно никога няма да използва. Ето това е контраст. Отвратителен контраст. Но това можеше да се види само в Мумбай.

Не съм особено голям фен на музеите и съвсем не са ми цел когато пътувам, защото бита и ежедневието на обикновения човек са ми далеч по-интересни. Но музеят на Ганди определено беше нещо, което също ми бе интересно да видя. Макети, които те пренасят в миналото, показват различни периоди от живота и делото му. Личност, към която имам смесени чувства. Много движения, протести и съдбовни за Индия събития са тръгнали именно от това място, което днес бе превърнато в един наистина чудесен музей.

 

От там, без изобщо да губим време, се отправихме към най- голямата обществена пералня в света, където трябваше да се срещнем с Ник и Сабир. Ник бе от Нова Зеландия и обикаляше света. Запознахме се чрез Couchsurfing. Ник бе прекарал вече около 10 дни в Мумбай при своят приятел Сабир. Разбрахме се да се срещнем и да се отправим към Дарави- най-голямото гето в Мумбай. Мястото, което отвори очите ми.
Повече от половината от населението на 18-милионния Мумбай, живее в гетата. The slums. Най-голямото от тях е Дарави. То е и третото най-голямо в света. В него живеят около 1 милион души, на площ от 2,2 кв. километра. Отвътре Дарави не изглежда така, както изглежда от високо, от филмите или от книгите. “The Slum” или гетото, за което бях чел в Шантарам, се оказа не толкова плашещо, колкото си го представях. Но пък далеч по-мръсно. Всъщност, мръсно е много нежна и приятна дума за това място. Имаше пазар, претъпкан с народ и всевъзможни стоки. Каквото ти дойде на ум. И разбира се, храна. Храна, която не се осмелих да опитам по разбираеми причини. Къщурки на по един или два етажа и малки бараки, сглобени от различни материали, бяха обитавани от многочленни семейства. От това, което успях да видя през улицата, в повечето от тях имаше просто постеля с възглавничка. Буквално, всичко с което разполагаха бе покрив над главата. Трябваше да е опасно и страшно. А не беше. Всъщност The slum, бе единственото място в Индия, на което се чувствах абсолютно необезпокояван и спокоен. Гетото бе единственото място, където никой не ми поиска пари. Никой не се опита да ми продаде нещо или да ми предложи някакъв друг вид услуга. Гетото бе единственото място, където хората бяха искрени в усмивките си. Поне аз така го усетих. Децата бяха с огромни, сияещи усмивки, сякаш имаха всичко на света. И въпреки адската беднотия, много от тях ходеха на училище. Много от тях говореха английски. Много от тях работеха. Нито едно дете не ми поиска пари. Единствено, няколко деца попитаха за шоколад. За съжаление шоколад нямах. В Дарави бе трудно да открия някого, който не работеше.

На това място кипеше усърден труд. Хората се занимаваха с какво ли не, включително рециклиране. Което е леко парадоксално, на фона на адската, на неописуемата мизерия наоколо. Сабир ни обясни, че Дарави всъщност генерира повече от 650 милиона долара годишно. Което бе шокиращо за мен. Но наистина, в гетото кипеше неуморен труд. Всякакъв вид производство. Текстил, керамика, рециклиране… всичко! Това бе ниско платена работна ръка и експлоатация на детски труд. Нещо, за което не се замисляме често. Но работещите деца в Индия са милиони. В Дарави – десетки хиляди. Работеха всякаква работа. От пакетиране, до рециклиране. Видях как дете на не повече от две и половина… три годинки, пълнеше и влачеше огромни туби с вода. Дори не знаех как да се чувствам от видяното.

Това място тотално преобърна представите ми за света и за собствения ми живот. Накара ме да се замисля над толкова много неща и да погледна живота под съвсем друг ъгъл. Почувствах се едновременно нещастен и щастлив. Осъзнах, че имам всичко на света. Много повече от това, което ми е необходимо. Осъзнавах, че съм “роден със сребърна лъжица в устата‘‘ и вече мечтаех за Видин. За най-бедния и забравен град в Европа, който вече ми се струваше като една мечта. Истинско райско кътче. За Норвегия пък да не говорим. Животът ми в Свалбард вече ми се струваше като от приказките. Чувствах се странно. Хем виновно, хем не. Бях един западно европеец с прекрасен живот, потопил се в свят, толкова различен от неговия, сякаш бе на съвсем друга планета. А не беше. Беше просто Индия. И колкото и откачено да звучи, освен безпощадната мърсотия, това бе тази част от Индия, за която бях чувал само хубави неща. И се чудех, къде са видели щастливи хора тези, които не са си и помисляли да стъпят в гетото. Тези, обиколили забележителностите с личен шофьор или туристическа група. Аз други щастливи хора не видях. Хората в гетото бяха съвсем различни от хората на всяко друго място, което посетихме. А посетихме доста. Хората в гетото бяха трудолюбиви, усмихнати- без усмивките им да ти казват ‘‘дай ми‘‘, смирени, щастливи… и обичаха да бъдат снимани. Единственото, което не разбирах, бе защо мизерията не им прави абсолютно никакво впечатление. Недоумявах как е възможно някой да живее по този начин. В тази нищета и мизерия. Мърсотията на това място бе на съвсем друго ниво. Най- високото, което някой би могъл да си представи. Боклукът беше просто навсякъде. Погледът ми шареше по земята в опити да открие поне един квадратен метър без боклук, но бе невъзможно. Най-големият парадокс обаче бе, че хората се къпеха абсолютно всяка сутрин. Всеки, който живее в гетото, всяка сутрин се изкъпва, обливайки се със студена вода. Децата ходеха на училище, играеха крикет… абсолютно нормален живот, на едно ненормално място. Място, на което да имаш собствена тоалетна е мираж. Колкото и трудно да е за нас да си го представим. За тези хора да имаш тоалетна не е даденост. Те нямат възможността сутрин да седнат на тоалетната чиния с телефона и да седят, докато им изтръпнат краката. Тези хора са изправени пред проблем, за който ние дори не смеем да си помислим. Често една обществена тоалетна се полага на около 2500 души. Тоалетна, която вони от десетки метри. Канализация за отходните води, разбира се, няма. Тоалетната, която видяхме ние, разполагаше с отточна тръба, която отвеждаше фекалиите на около 10 метра от самата тоалетна, право в канала. Канал, в който децата често си играят. Много хора използват алтернативни тоалетни, като брега на океана например. За това и плажовете в Мумбай са осеяни с фекалии. Това е абсолютно невъобразим проблем. Такъв, за който не само не говорим, а дори не го асимилираме напълно. В Индия, по-малко хора имат достъп до тоалетна, отколкото до мобилен телефон! Около 500 милиона души. Но… защо да говорим за това!? Нали има Тадж Махал, Златен триъгълник и слонове за яздене.
Гледах усмихнатите и щастливи деца и си мислех… за тях това е светът. Те не знаят, че нямат. Те не знаят, че са лишени. Това е техният свят и те са щастливи в него. Един ден, когато пораснат, когато излязат от гетото и се сблъскат лице в лице с другата действителност, ще се пречупят. Щастието им просто ще се превърне в борба. В едно безкрайно преследване на новото щастие. Онова, за което не са и подозирали, че съществува.
Едно от тези деца бе Салим. Него срещнахме около Victoria Station, най- голямата жп-гара на Мумбай, не далеч от хотела, в който бяхме отседнали. Той пък живееше на гарата. Момчето дойде при нас, за да ни поиска пари. Искаше 10 рупии. Беше ни подал ръката си в открита длан и се молеше за 10 рупии. Не исках да му давам пари, защото подозирах, че няма да са за него. Казах му, че ако е гладен, ще му взема нещо за хапване. Съгласи се веднага. Седнахме в първото заведение, което видяхме. Салим не знаеше на колко години е. Предполагаше, че е на 10. Не знаеше кога е роден и нямаше кого да попита. Бе избягал от домa си преди години. Не си спомням откъде точно беше, но бе друг индийски щат. Избягал, защото родителите му го биели, защото не работел достатъчно усърдно. Сега нямаше кой да му напомни кога е рожденият му ден. Рождените дни минавали без празненства. Салим бе едно от милионите деца на индийската улица без самоличност. Животът му се въртеше около това кога и как ще се нахрани отново. Занимаваше се с джебчийство и просия. Когато са гладни, Салим и приятелите му отиват на пазара и крадат банани, домати.. каквото успеят. Понякога успяват, друг път не. Понякога ги хващат, друг път не успяват. Салим бе наркоман. Друсаше се с нещо, което наричаше Whitener (избелител). Напояваше кърпа с въпросната течност и дишаше от нея. Не го направи пред нас. Разказа ни и ни показа шишенцето и кърпата. Правеше го, защото това го спасявало от глада. Две вдишвания и не мислел повече за това, че e гладен. Един от източниците на доход на Салим бе от полицията. Той, както и приятелите му от “бандата“ бездомни деца, с които живееше около гарата, събираха човешки части от релсите, като в замяна получаваха дребни суми. Средно около 10 души загиват в Мумбай всеки ден, прегазени от влак. Други 15 пък загиват в метрото, премазани от тълпата. Статистика, от която косата ти настръхва. Попитах го за какво мечтае. Какъв иска да бъде един ден. Отговори ми, че мечтае да се образова. Искаше да бъде инженер. Да има дом и семейство.

Борбата за оцеляване на това дете бе абсолютно брутална. Бях си обещал в Индия да не приемам нищо навътре. И добре, че бе така, иначе може би щях да откача. Знаех, че няма как да променя нищо в тази страна. Няма как да помогна на всички. Животът на тези хора щеше да си остане такъв, какъвто е бил и преди да отида там. И след мен. Бях се абстрахирал от всякакви сантиментални чувства. Приемах нещата такива, каквито са и не се чувствах виновен, че не мога да ги променя. Друг трябва да се чувства виновен, не аз. И този друг се хилеше мазно от хиляди предизборни плакати из цялата страна. Като видех гнусния му образ и бяла коса ми се повръщаше и намразвах Индия още повече. И все пак разказите на детето, което ни разказваше живота си докато се хранеше, не ме оставиха безразличен. Знаех, че животът на Салим е не по-различен от на милиони деца в тази проклета страна, която “пет пари‘‘ не дава за тях. Страна, в която детския живот не струва нищо. 75% от населението на Индия оцелява с по-малко от 2 долара на ден. Над 2 милиона деца под 5 годишна възраст умират от недохранване или от различни болести в гетата и селата всяка година. По едно дете умира на всеки 15 секунди.


Индия за мен бе нагледен пример на това как, колкото по-прост е един народ, толкова по-облагодетелствано и олигархично е неговото правителство. А в страните с най-необразовано население, най-силна е религиозната принадлежност. Примери за това из света, колкото щеш. У нас също. В Индия, религиите са поне 9. Може да няма какво да ядат и да живеят в кочина, но си имат богове. Ще запазя за себе си мнението ми за религията изобщо.
Мумбай бе хаотичен, мръсен… но някак си далеч по-различен от всички останали градове. Просто имаше нещо по-приемливо в този град. Едно усещане за космополитност, колкото и странно да звучи това на фона на цялата мизерия. Мумбай ще остане в съзнанието ми завинаги. Пък и нищо чудно да го посетя отново някой път…
Тръгнахме си от Мумбай малко променени и адски объркани. Казвахме си, че хем бяхме открили поне нещо позитивно в тази страна, хем вече бяхме видели най-шокиращото от нея. Бяхме се запътили към град, за който знаехме, че е свещен, мръсен и свърталище на 22000 официално регистрирани престъпници. Вече знаехме от консула, че над 90% от престъпленията в Индия дори не биват регистрирани в полицията, така че тези 22000 души съвсем не бяха целият престъпен арсенал на този град. Смятахме, че вече сме видели всичко. Че няма какво да ни изненада. Обаче отивахме във Варанаси. Градът на градовете. Градът, за който Марк Твен е казал- ’’Варанаси е по-стар от историята, по-стар от традицията, по-стар от легендата, изглеждащ двойно по-стар от всички тях взети заедно“. За Варанаси, в следващия пътепис. Макар и невъзможно човек да добие дори минимална представа за този град по друг начин, освен кракът му да стъпи в него и дробовете му да поемат от онзи адски тежък въздух. До тогава… въпреки всичко, което прочетохте в този пътепис, помнете думите на Ганди – ‘‘Не губете вяра в човечеството. То е като океан- ако няколко капки в океана са мръсни, океанът не става мръсен‘‘.

За автора:

Любимите ми неща в живота са да пътувам, да готвя и да спя. Като спя, сънувам. Винаги! Понякога сънувам, че пътувам, а по някога че готвя. Готвенето също така ми е и работа. Или поне така се води. Живея на едно прекрасно място, наречено Свалбард. Намира се на 1000км северно от най-северната точка на Европа- Nord cap и е много близо до Северния полюс. Повечето хора не подозират за съществуването на това специално място. Там живеем сред полярни мечки, бели нощи и тъмни дни. 5 месеца слънцето не залязва дори за секунда, 5 месеца не изгрява и 2 месеца преминава от едната в другата фаза.
Друго нещо, което обичам е да пиша. Пиша пътеписи и рестописи. Рестописите са нещо като пътеписи, само че се разказват за някой ресторант, който ме е впечатлил с нещо и пътят до него.
Иначе съм от Видин, другото най-прекрасно място на планета.

Филип Захариев работи като главен готвач в ресторант „Gruvelageret“ (в превод от норвежки: миньорски склад), който се намира на остров Шпицберген (Свалбард), Норвегия. Тук е и най-северният град в света – Лонгийърбюен, където живеят 2070 души от 48 нации, а сънародникът ни е единственият представител на България.