Нашата Кора- историята на една сбъдната мечта /III част/

Ден първи

В неделната утрин, много рано, още преди изгрев, сме на крак. Не сме мигнали цяла нощ от вълнение, трепет, въодушевление, нетърпение, а и от безмилостното хъркане на Гуруто на съседното легло.
И така…тръгваме трима- Боцко, Палде и аз, за да направим Кора (Свещената обиколка) на връх Кайлас.
Тръгваме на тридневен високопланински преход, подготвян, планиран, обмислян, организиран, 54 километра на надморска височина между 4800 и 5680 м, две нощувки на 5080м и на 4800м, дневни преходи от около 8-10 часа и преминаване през прохода Дролма Ла на 5680м…
Това, което не знаем и което ни тревожи, е как ще понесем надморската височина, за ходене сме готови…
Това, което изпълва и вълнува сърцата ни…
Тръгваме към една многогодишна мечта, мила и съкровена, стаена във времето,чакала години и ето я днес отърсва се, вдига гордо глава и ни поглежда право в очите- „Готова съм…“
А ние готови ли сме?
Кайлас ни чака.
Всъщност тръгваме към Дарчен, малко градче в полите на Кайлас. На няколко километра от Дарчен е Тарбоче, изходна точка , портата към прехода. Знаем за Тарбоче, че е малко селце, където се провежда най-големият будистки фестивал Сага Дава. Непосредствено над селището виждаме т.нар. Небесно гробище- голяма площадка под жаркото слънце, където в продължение на столетия местните са разчленявали мъртъвците си , за да ги оставят на лешоядите, една стара традиция , забранена днес. Пристигайки, намираме вече три-четири индийски автобуса, пристигат и нашите нашите два. Изведнъж от всички посоки започват да прииждат местни, мъже и жени, с якове, с коне. Местните са разбрали, че две големи индийски групи потеглят днес и всички са тук. Индийците обичайно не правят Кората пеша, взимат си кон, водач и носач, за всеки един от тях, това дава работа на местните. Даже сред нашите индийци има няколко смелчаци, които решават да вървят. Въпреки многобройните две индийски групи обаче, местните мъже и жени, готови да тръгнат като водачи и носачи, са много повече.

Не разбираме как минути по-късно се тегли жребий- ти тръгваш, ти оставаш…Тихомълком, групите са разпределени и всеки един от индийците потегля с кон, водач и носач, за да направят Кора на връх Кайлас.
„Носачите“ са местни момичета, носят малките раници на индийците, често водачът е съпругът на момичето, семеен бизнес. Имат си синдикат, който защитава правата им, не може да носят повече от 35 кг, но за трите дни багажът е малко, раниците са не повече от 15-на килограма. Носач и водач вървят три дни неотлъчно с клиента си, помагат му във всичко. По-късно, виждаме моменти, в които носачът говори, увещава, окуражава клиента си, че трябва да продължи, води го за ръка, дава му дори вода в устата…Невероятно е каква силна връзка се създава между тях.

Тръгваме и ние…Имаме си Палде, нямаме нужда от друг водач. От носачи също нямаме нужда, оставяме големите сакове в ашрама и подреждаме малките раници без излишна сантименталност, взимаме най-необходимото за три дни (дрехи, малко храна, лекарства…). Палде бързо претегля на око моята раница и я разменя със своята. Казва, че ще я носи той, а аз неговата, около два пъти по-лека от моята. Какво носи този човек…

На Портите на Кората има малка ступа, преминаването през нея е направо ритуално, казват че заличава греховете на цял един живот. На пода лежи подпрян, череп на як.

Преминаваме и ние, после потегляме по пътеката.
Всъщност, широк чакълест път тръгва криволичейки по долината на реката.

Кайлас, в целия блясък на своето величие, е пред очите ни…

Скоро индийците започват да ни задминават, яздейки. Задминават ни и местни поклонници, всеки поема по пътя в своя собствен ритъм, всеки със себе си… поздравяваме с „Таши деле“ (Добър ден).

Кората е затворен кръг, който всички поклонници въртят по посока на часовниковата стрелка.
Всички, без поклонниците на древната тибетска религия Бон. Разпознаваме ги лесно, вървят срещу нас.

Крачим бавно, тихомълком, не ни се говори, планината ни обгръща бързо от всички страни. Високи, заоблени скали, оцветени в меки цветове, гигантски фигури, форми, слънцето е палещо, въздухът свети от прозрачност, а сърцата ни ще се пръснат от вълнение.


Час по-късно Кайлас е толкова близо, виси над главите ни, бди…

На места приближаваме своеобразни светилища, местните спират тук, отправят своите молитви, завързват молитвените си знамена и продължават. Тук просто посядаме и оставаме така, наблюдавайки шествието, ритуалите…омайващо е…

В далечината, в ляво от пътеката, сгушен в полите на планината, виждаме будистки манастир.


Нямам много ясна представа за времето. Може би в ранния следобед наближаваме своеобразен лагер за освежаване, представляващ няколко огромни шатри, оборудвани с ниски дървени маси, табуретки, нарове.

Тук поклонниците спират, хапват, пият, някои направо си поспиват, събират сили преди да продължат по пътя. Влизаме и ние. Пием боча с местните. Шатрата е препълнена с хора, всички ядат, говорят, провикват се…Нарът, на който сме поседнали, изглежда като сякаш току- що някой се е измъкнал от завивките. Може и така да е.

Tук някъде застигаме и някои от нашите индийци, те също не бързат, някои вече са много изморени, почиват си в шатрите, хапват, блуждаят. Пием термос боча и потегляме отново, не сме стигнали още…
Пътят върви нагоре, но качваме неусетно височината. Крачим бавно, Боцко върви напред. Палде ме следва тихо по петите, една топла усмивка не слиза от лицето му. Не говорим много. Крачим, вървим…
Сливаме се отново с потока поклонници, нахлупили ниско над засмяните си очички широкополи шапки, въртящи молитвени мелнички, якове, товар, кучета, индийци на коне, носачи. Скоро потокът отново се разкъсва и всеки, със своя ритъм, продължава напред.

Групата от непалски водачи си е разпределила маршрута, движат се напред–назад, пресрещат хора, броят, помагат, разпределят коне, якове, носачи, багаж. Всички са толкова ангажирани, заети да следят състоянието на всеки един от групата, за кратко изгубваме широките им усмивки. Имат си връзка по между си, носят т.нар. oxygen pilow, възглавници пълни с въздух, китайско изобретение, заместващо тежките трудно преносими кислородни бутилки, животоспасяващи при височинна болест. Продължаваме по пътя…Вървим…

Малко по-нататък виждаме край пътеката хора, някой лежи на камъните. Приближаваме се и познаваме двама от непалските ни водачи и една от нашите индийки, същата, която ни пееше стари мантри с нежния си глас в следобедите в автобуса. Щом ни вижда, тя започва да плаче, казва, че не може повече, че е изтощена. Двете момчета обясняват, че всичко е наред и че тя е изморена, но всъщност няма нищо страшно, че трябва просто да събере сили и полека да продължат по пътя. Жената е много изплашена. Бързо разбираме, че другите индийци са продължили без нея, а тя се страхува най-много от това, че е останала сама с двамата непалци. Диша тежко, моли ни, плачейки, да останем с нея, да не я изоставяме.Сядаме с Боцко до нея и ѝ казваме, че няма да мръднем от тук докато тя не се почувства по-добре. Индийката е облечена с дебело топло яке, главата и лицето ѝ са покрити с нещо като вълнен шлем и топла шапка. Виждат се само две топли изплашени черни очи. Ако идваш от Калкута, както сама тя ни разказва, 20-те градуса температура на въздуха и дори силното слънце не ти носят температурен комфорт. Аз обаче се осмелявам да ѝ сваля шапката, шлема, после поръсвам лицето ѝ, нежното ѝ чело и меката ѝ коса със свежа вода. Вятърът довършва начинанието ми. Лицето ѝ огрява, дишането ѝ се успокоява. Боцко е лекар, в раницата си носи сериозен запас от лекарства и един малък пулсоксиметър. Премерва сатурацията ѝ, убеждавайки се, че стойностите ѝ са леко раздвижени, което е напълно нормално предвид, че се намираме на почти 5 хил. метра надморска височина, но че не са в никакъв случай критични. Милата жена се успокоява напълно и ни позволява да продължим по пътя си, а тя остава с двамата да чака коня и водача, който вече бяха извикали.

А Кайлас грее в ледената си белота над главите ни…Вървим…

Колко сме вървели…
Ето, че в далечината виждаме Дирапук, будистки манастир на 5080 м надморска височина. В непосредствена близост е нашата първа нощувка. Фургоните са претъпкани от хора, индийци сноват напред–назад, разнасят сакове, дрехи… местните спят на палатки около фургоните, ток няма, нито течаща вода, тоалетните са „в природата“, както ни отговарят. Ще нощуваме тук. През прашния прозорец ни гледа Кайлас.

След безсънната нощ, осемте часа преход и цялото вълнение, обзело всяка частица от съзнанието ни, имаме нужда само от заслон. Не сме готови обаче да заспим, да затворим очи и да се откъснем от това място, макар и за няколко часа. Решаваме да обиколим още малко наоколо. Тръгваме двамата, чувстваме силно замайване, световъртеж, от височината, от силния вятър, който задушава някъде дълбоко в гърлата ни и малкото думи, които се опитваме да си разменим. Нямаме какво да си говорим, изговорили сме си го толкова пъти, двамата…Сега само вкусваме с всяко вдишване мястото, картината, въздуха, светлината, блясъка на планината.

Кайлас е пред очите ни, толкова близо.Намираме се на най-близката възможна точка от него. Пред очите ни се извисяват 1500 м вертикална стена, неговата северна страна, сурова и величествена.
Лорд Кайлас е пред очите ни.
Тук…

Срещаме нашата мила индийка. Благославя ни с Ом Нама Шивая, казва, че днес сме й спасили живота. Ами…
Умората ни оборва все пак. Лягаме още преди залез и заспиваме за минути. Палде ни събужда, търси ни за вечеря, отказваме вечерята, толкова сме изморени, сякаш цялата умора изведнъж се е стоварила с цялата си тежест върху нас и ни е затиснала в леглото. Палде е толкова добър, носи ни в леглото голяма чаша доматена супа, люта и топла. Изпиваме я както сме в спалните чували. Най-вкусната доматена супа по тези ширини…Спим дълбоко, сладко, непробудно.

Ден втори

Рано на ранина, още преди изгрев потегляме на десет-часов преход . Първите групи местни поклонници вече са тръгнали. Хора, коне, якове, носачи, водачи, смесваме се с потока…Сумракът на хладната утрин точно преди изгрев, бръжденето на стари мантри, острия звън на конските звънчета ни омайват, обгръщат ни и ни понасят, крачим като опиянени, а Кайлас бди над главите ни. Черно куче притичва край нас, следват го четири яка. Не говорим, въздухът не стига. Вървим…Скоро пътят започва да катери нагоре.
Боцко върви напред, откъсва се от нас, крачи в свой ритъм. Аз също намирам своя, бавно след него, не го гоня. Важното тук е да вървим, да вървим напред, стъпка по стъпка и въздуха да стигне. Палде ме следва тихо по петите. Види ли, че се забързвам, кротко минава пред мен, после започва да ходи на една крачка точно пред мен, направо в краката ми, прави го за да ме накара да забавя темпото. Важното е да вървим, да вървим напред и да дишаме…А въздухът никак не стига. Опитвам се да извикам на Боцко, но се задъхвам зверски, дори само това усилие ме изтощава. Няма да говоря, няма да викам, ще си мълчим. Вървим. Стъпка по стъпка.
Час или два по-късно (знам ли) чуваме в далечината някой да пее безкрайна стара мантра. Монотонната линия се носи някъде точно над главите ни, витае във въздуха като дълго парче топъл вълнен плат, извива, обгръща ни, приземява се и отново полита. Виждаме млад тъмноок монах, поседнал върху камъните недалеч от пътеката. Мантрата излиза някъде от много дълбоко, после се понася преди да бъде задушена от свирепия вятър.

Навлизаме в т.нар. Зоната на смъртта. Тук поклонниците се прощават ритуално с предишния си живот и поемат по пътя към своето ритуално прераждане. Някои от тях оставят лични предмети, вещи, които имат някаква стойност за тях в живота, с който се разделят. Виждаме по земята парчета плат, гниещи по камъните, късове от вещи с незнаен произход. Малко по-късно, обръщайки се назад, виждаме в далечината и прословутите каменни огледала, които според някои имат свойството да променят хода на времето. Преминаването през тях според традицията е позволено само, ако правиш тринайста Кора.
Продължаваме напред , вървим. Мантрата заглъхва някъде зад гърбовете ни.
В ляво от пътя виждаме хора, струпани на групичка. Нещо като каменен насип с дупка привлича вниманието ни. Поклонниците спират тук и се промушват през тесния каменен тунел, действие, което пречиства всички грехове на цял един живот. За успеха на начинанието трябва и тялото ти да е добре „пречистено“- дупката е тибетски размер, тясно е и трябва да си наистина слаб и гъвкав, за да се промушиш.

Излизаме от зоната на смъртта и пътят започва да катери стремглаво нагоре, нагоре…наближаваме прохода Дролма Ла. Чувстваме изтощение, отмала. Въздухът е все по-малко и по-малко и всяка крачка изисква голямо усилие. Но сърцето ни пее и съзнанието ни се просветлява, наближавайки прохода.
Шарени мисли бръждят в главата ми, скачат , прелитат. Давам си сметка , че крача и със себе си водя толкова много хора. Водя Ханс със себе си. Скъп колега в Червения кръст, близо осемдесетгодишен мъж с вид на библейски мъдрец, космополитна личност с огромно сърце, личен приятел на Шагал и Хайнрих Харер (прототипът на героя на Брад Пит от „Седем години в Тибет“). Оставяме Ханс в болница във Франция с тежка сърдечна и дихателна недостатъчност и с мечтата му по Тибет. “Отидете“, каза Ханс, „вие сте единствената надежда за моята мечта по Тибет. Отидете в Тибет, а аз ще бъда с вас…“
Водя със себе си и сестрата на Боцко и моя сестра от вече повече от 25 години. Тя, която сподели всяка една наша мечта и я стаи в сърцето си, като нещо тъй съкровено. Водя двете ни рожби, водя скъпи, мили приятели, там с мен вървят двете ни мами… Вървя…

От двете страни на пътеката камъните са покрити с тонове и километри молитвени знамеца, които поклонниците връзват по пътя на поклонението.

И ето ни на Дролма Ла.
5680 м надморска височина, кулминантна точка на прехода, зона на ритуалното прераждане. Потокът поклонници спира тук, завързват молитвени знаменца, пеят дълги мантри, някои оставят шепи цампа по земаята, за прехрана на птичките. Красиви врабчета с кадифени пера прелитат от купчинка на купчинка, кълват цампа, а чуруликането им се смесва с бръжденето на мантрите. Силен вятър брули лицата ни, изгаря устните ни.


Постояваме там горе, завързваме и нашите знаменца, вятърът отвява към долината молитвите ни за здраве, мир и благодат, обич, нежност и състрадание и много, много любов в сърцата. Въздухът не стига, а душата пее… Тръгваме надолу, не, политаме….
С всяка крачка силите ни се завръщат, както и кислорода. Спускането е стремглаво.
Езерцето на Парвати в близост ( там, където според индуистите Парвати се къпала 100 години, всеки ден, за да прелъсти Шива и слава Богу, упорита жена, накрая успяла… и същото това, за будистите, свещено езеро на Състраданието) е замръзнало под дебела ледена кора, но ние не усещаме студ. Сърцата ни пеят, летим. Летим…така както се лети, когато сбъднеш една толкова мечтана мечта. Не успяваме да осъзнаем точно какво всъщност се е случило. Но е толкова хубаво! Има някаква задъхваща нереалност във всичко, което преживяваме.
Истина ли е? Наистина?
След два часа стръмно слизане, пием боча с местните в една шатра, вдигната по пътя на поклонението.
Там намираме двама от нашите непалски водачи, разказват ни за проблем, възникнал с човек от втората индийски група.Човекът е бил спешно евакуиран в долината заради здравен проблем, убеждават ни, че неговото състояние е стабилизирано. Ден по-късно, приключвайки нашата Кора, Палде ни признава истината, човекът е починал на място, някъде там горе между зоната на смъртта и зоната на прераждането, кой знае…
Час по-късно, поседнали край пътеката за отдих и сладка приказка с Палде, край нас преминава един от поклонниците, който прави Кора с простернация. По лицето му е изписано крайно изтощение, младият мъж буквално пълзи измежду камъните, оставяйки ни без дъх и без думи. И така 54 километра. Това, което ние правим за три дни, поклонниците правят за три седмици с простернация. Спящи под открито небе всяка нощ , за да продължат на следващата сутрин от там, където са замръкнали , хранещи се с подаяния от поклонниците.
Нечовешка воля и страдание…Завладяващата история на поклонnичеството.
Приземява ни.

В късния следобед пристигаме в Зютюлпук (така и не можах да го произнеса). Още един будистки манастир, намираме се на 4800м надморска височина, много по-свежи сме, свалили сме 900м надморска височина и разликата е осезаема. Имаме достатъчно сили да се разходим, да разгледаме манастира, пием тибетска кока кола и се препичаме на слънце. Говорим ли говорим, имаме толкова много да си кажем…


На Зютюлпук получаваме и нашата петзвездnа нощувка, бунгалата са толкова мръсни, претъпкани с хора, багаж, мирише…нашите непалски момчета ни настаняват в огромна палатка, която служи обикновено за столова, донасят ни дори легла, какъв лукс само, не можем да се нарадваме.

Много изморени, много щасtливи, много гладни, почиваме си малко в палатката и Боцко отива да провери дали вечерята е готова, а нашите непалски момчета ни канят да вечеряме направо в кухнята, всички индийци по двама, по трима са извозени, свалени в града, готвили са само за нас. Кухнята е тъмно, прашно, опушено помещение. Влизаме вътре и какво да видим-малка масичка поставена срещу рамката на вратата, там където все още влиза светлина отвън, покрита с истинска покривка, а на масата купа с истински пуканки, две чаши чай и невероятно блюдо, паста със зеленчуци, задушено зеле с моркови и прясно сготвен доматен сос!!! Нямаме думи, сядаме и ядем с огромно удоволствие, двете момчета, нашите готвачи, стоят отстрани и наблюдават реакциите ни, казваме им, че е невероятно вкусно, а те грейват от щастие…Благодарим от все сърце, такива жестове нямат цена и се помнят цял живот…Скъпи гости сме на хилядозвезден високопланински ресторант.

Спим като къпани на Зютюлпук, където нощното небе е бяло от звезди.

Ден трети

На следващата утрин се събуждаме рано в пълна форма и наблюдаваме подготовката на местните за слизане. Якове, коне, багаж…Студено е, а палатката ни е посипана с тънък слой суграшица. Водата от реката, с която се мием, ни причинява болка, ледена е. Ритъмът на подготовка е спокоен, като добре смазана машина, никой не бърза. Остава ни четири часов преход , за да затворим нашата Кора. Готви сме за път.
Тръгваме заедно с Лакпа, непалския водач на индийската група и разбира се братовчед на Палде. Това момче сновеше през цялото време по целия маршрут, помагаше на всички, носеше раници, повикваше мъже на коне при нужда. Планински водач е, с това си вади хляба, винаги усмихнат. Питаме го колко пъти вече е правил Кора на Кайлас, отговорът ни изумява-това беше неговата 53-та Кора! На 38 години Лакпа обикаляше Кайлас за петдесет и трети път! Нямам какво да добавя…Жив и здрав да е само!

Вървим през долината, реката се врязва все по-дълбоко в земята и все по-далече от нас.Пътищата ни се разделят. До следващия път…

В шампионски стил за по -малко от три часа правим четири часовия преход и слизаме в Дарчен, начална точка на нашия преход, с което затваряме обиколката и завършваме нашата Кора на връх Кайлас.
В малкото градче, закътани магазинчета продават кислород и молитвени знаменца и, незнайно защо, на човек от населението се пада по една билярдна маса, директно инсталирана на улицата.

Черното куче и четирите яка ни съпровождат до последно.

В хотела, индийците ни посрещат като олимпийски шампиони, пеят Ом Нама Шивая и ни поздравяват- оказва се, че ние тримата сме единствените от цялата група, завършили успешно Кората.

***
Пропътуваме обратно хиляда и двестата километра до Лхаса с малкото автобусче (този път без индийското диско и тибетска естрада-всички са изморени и изпозаспали).
В последна вечер в Тибет си правим истинско угощение с кисело мляко от як с конфитюр от женшенови ядки( много, много вкусно) в една малка сладкарничка недалеч от храма, а после прекарваме часове, поседнали на стълбите на един затворен магазин на площада, в полите на Джоканг. Наблюдаваме ненаситни, за кой ли път, потока от поклонници, понесъл се около храма- мъже, жени, деца, въртейки своите молитвени мелнички, потраквайки с костените си броеници, крачейки към вечността…

А Палде ни пълни главите с истории за нови трекове, този път непалски, някъде в района на неговото родно село, в полите на Еверест…
“Трябва да дойдете през април, казва,когато цъфтят рододендроните…“
Ех, Палде…

Аз съм Виолета. Мама, пътешественичка, мечтателка…През последните няколко години, със съпруга ми и двете ни дъщери пътувахме надлъж и нашир в четири континента и повече от 25 страни. Отварям очите си и сърцето си за всяко едно посетено местенце и оставям парченца от себе си по широкия свят.  Споделям с радост с вас истории и снимки от нашите пътувания…