По пътя: oт Лхаса към една мечта

Настанени удобно в малкото автобусче, трепетни и преизпълнени с вълнение и възбуда , ето ни…след години мечти тихомълком и месеци трескаво търсене, питане, подготовка- ето ни , на някакви си хиляда и двеста километра от нашата многолетна мечта. Транспортът ни е почти луксозен, имаме си дори малко телевизорче, от което ехти индийско диско и тибетска естрада.След дълги преговори и размяна на имейли нашите две непалски момчета ( собственици на малка агенция за високопланински туризъм, установена в Катманду) ни убеждават, че китайска виза и разрешително за влизане в Тибет можем да получим само като част от по-голяма група. Ок, за три дни в Катманду, Палде и Сукман ни осигуряват всички необходими докумети и ето ни с още трийсетина индийци и десетина непалци (готвачи, водачи, носачи), кацаме в Лхаса. 3656 м надморска височина, температура на въздуха около 20 градуса, слънчево небе, а сърцата ни пеят. Лхаса е магия и е само на 1200 км от нашата мечта. Искаме да се насладим на всяка минутка от това пътуване, да чуем , да видим, да пипнем, да се потопим във всеки миг…носим толкова много трепет в себе си, чакали сме го…Настаняват ни в луксозен хотел, стилен, огромен, индийците с които пътуваме, са от висша каста, някои дори не живеят в Индия, идват от Канада, от САЩ. Те определят условията, ние просто пътуваме с тях , за да имаме нашите визи и разрешителни. Настанаването в хотела преминава по странна схема. Нашите индийци се прибират по стаите си без дори да преместят един сак от тук до там, след което започват да нервничат по вратите и из коридорите, задето не са им донесени багажите. През това време непалците тичат като луди, вече готвят обяда, настаняват…

Когато разбрахме, че сме принудени да  се присъединим към група, поискахме да запазим известна независимост, да си имаме свободата. След кратки уговорки, убедихме един от двамата непалци да тръгне с нас, като наш водач, само за нас двамата. Така оставахме част от индийската група във всички логистични моменти и си имахме свободата да разполагаме с водач и да действаме според нашите си идеи и желания във всеки друг момент. Ето ни в хотела в Лхаса с Палде , нашият водач. Палде Таманг идва от етноса на тамангите, непалски етнос живеещ в района на Еверест, предимно планински водачи и носачи също като „колегите си“ шерпа. Бързо му даваме да разбере, че ние не сме индийци. Когато понечва да носи багажите ни, Боцко му се усмихва и ясно му казва: Спокойно, Палде, остави, ти си наш водач, а не носач, ще се справим с багажите, отиди да помагаш на твоите хора (скоро разбираме, че в непалската група водачи, готвачи, носачи, всички са си братовчеди или женени за братовчедки). Мисля, че в този момент спечелихме доверието на Палде, а както скоро се убедихме, и на цялата непалска групичка. Хвърляме багажите в стаята и потегляме на разходка, нямаме и минутка за губене, искаме да видим всичко. Един много ценен съвет получаваме от непалския водач на индийците. Лакпа разбира, че ще се предвижваме с такси и ни мушва в ръцете една визитка на хотела на китайски и тибетски, обяснявайки ни, че това е единствения възможен и най-сигурен начин да се разберем с  тибетския таксиметров шофьор, който ще ни върне по-късно в хотела.

UV индекс 15! Слагаме sun block и тръгваме на първа разходка в Лхаса. Летим! Невероятно е, почти всяка улица в Лхаса завършва с ето тази гледка :

Минутки по-късно се озоваваме на площада, забулен в кипарисов дим, който ни отвежда пред вратите на Джоканг. Манастирът е едно от най-свещените места в Тибет и едно от най-свещените будистки светилища въобще.

Пред стените на храма виждаме множество- почти строени в редици- местни, тибетяни, всеки със себе си, поклонници в молитвена простернация. Някои са дошли от хиляди километри, други живеят в Лхаса и са тук всеки ден. Поспираме и се потапяме в ритуала им. Има мъже, жени, деца, възрастни, младежи…Снимам тихомълком. Оставаме известно време, опияняващо е…

След това прекрачваме прага на храма и се оставяме на тълпата да ни понесе в сумрака,  опиянени от бръжденато на древни мантри. Тежката миризма на яково масло ни обгръща, храмът е осветен единствено от свещите от масло от як. Преминаваме през тесните коридори, носени от потока, от притаените ниши надничат хилядолетни статуи на Буди, окичени с дарове и коприна…Мъже, жени, деца, бебета, смесваме се с местните,  омайно е…

No photos, no camera! До тук със снимките.

Малко по-късно излизаме на терасата във вътрешния двор и пред очите ни се открива удивителна гледка- просторният площад с десетки поклонници в молитвена простернация и други, просто пресичащи, силна миризма на кипарисов пушек от димящите молитвени пещи , а в далечината, извисен над всичко това, в цялото си великолепие, дворецът, подслонявал столетия Далай Лама – Потала.

Излизайки по-късно от манастира, се сливаме с дефилето от поклонници правещо, т.нар. Кора. Кора е обиколка на свещено място, манастир, ступа, езеро, планина. Прави се по посока на часовниковата стрелка, придружена от молитвени движения и думи, мантри. Местните правят ежедневно Кора на Джоканг. Правим я и ние, сливаме се с дефилето от поклонници, монаси, обикновени хора, изключително приятно е, смесваме се с тълпата, наблюдаваме хората, лицата им, слушаме напевните разговори и мантрите, които често пеят.

Малките дюкянчета наоколо продават всичко- от кичозни сувенири до огромни буци масло от як.

Край мен преминава будистки монах, облечен в червеното си расо и обут с червени маратонки. Мисля, че монасите наистина живеят живота си в радост.

 

А после там в тълпата, измежду потока крачещи хора… нямам коментар… ако можете, потопете се в ритуала му…

В късния следобед сме в манастира Сера, недалеч от Лхаса и там присъстваме на удивителните дебати между будистките монаси, при които учителят поставя въпроси, а ученикът отговаря и убеждава разпалено учителя си…

Бурни, шумни, активни, не съм си представяла така будистките монаси. Колко ли още има да видим и да се удивяваме…

Време е за вечеря. Tримата с Боцко и Палде избираме малък ресторант с чудното име Tibetian family (да живее Tripadvisor!). Срещу двайсетина евро се гощаваме с барбекю от ребърца от як, свежи задушени зеленчуци, пържени картофки и бира Лхаса в гигантските бутилки от 650 мл на човек! И цампа за разкош! Това са почти безвкусни, но много хранителни, сурови питки от ечемичено брашно, основна храна на тибетските номади. Носиш в торбичката си ечемичено брашно, разбъркваш с вода и вечерята ти е готова.

По залез похапваме сладолед в полите на Потала, а Палде ни разказва ли разказва истории от хималайски трекове и  планински преходи. Чувстваме се така, все едно се познаваме от години…Не е много наясно за организация и програма, но е нещо като инсайдер в непалската група от водачи, нали всички са му роднини, все намира кого да пита и нещата вървят с лекота, а усмивката му не слиза от лицето. Не дава вид, но всъщност следи състоянието ни всяка минута, пита от време на време, как си, боли ли те глава. Палде е много опитен, знае, че първите симптоми на високопланинска болест са вече вероятни, на 3700 сме все пак. Хапваме сладко и се прибираме в хотела. Благодарение на визитката на хотела, се разбираме без никакви лингвистични усилия с таксиметровия шофьор.

На следващата сутрин отсрещните склонове на хотела се събуждат със снежна премяна. Все пак е първи юни, тъкмо време за това. На ранина разбираме, че има съществена промяна в програмата, при която следващите 300 км ще изминаем не с автобус, а с влак. Питам Палде защо е тази промяна, а той отговаря със сладкия си френски „С’est comme ça au Tibet…“-„Така е в Тибет“…Често пъти чуваме този отговор в следващите дни. Какво пък, от надморската височина или не, всичко ни се струва и без това като в сън. Двете автобусчета потеглят към Шигатце с багажите ни, а ние с по една малка раничка, се озоваваме на летище-подобна просторна гара. Гарата на Лхаса ни заприличва още повече на летище, когато се налага да преминем през паспортен и скенер контрол, при който ми отнемат и последния шанс да приличам на човек в косата по време на предстоящия ни високопланински трек.

Не вярваме на очите си , модерен, нов, влакът свети от чистота. Не беше така на пристигане в Шигатце обаче. Следващите три часа прекарваме попивайки картините, тичащи пред прозорците на вагона: безкрайни степни полета; безчетни стада черни якове, пасящи кротко, разпилени като черни мъниста по сухата земя; в далечината Брамапутра разлива лазура си; верига високи хималайски върхове стърчат като кучешки зъби, остри и бели; и невъзможно синьо небе с бели, като нарисувани, облачета, довършва пейзажа.

Пристигаме в Шигатце, вторият по големина тибетски град, модерен, китайски облик. Който е виждал Пекин, ще го припознае тук. Настаняват ни в хотел с пищно изрисувани стени, тавани, мебели- приказката продължава.

Обядваме индийско, пием чаша чай с масала и тръгваме на разходка из Шигатце. Първата ни спирка е манастира Таши Лумпо. Манастирът Таши Лумпо е още едно от свещените места по тибетската земя. Дълги години седалище на Панчен Лама, вторият по важност духовен будистки водач след Далай Лама. Тук ни разказват истории за мистерии и тайни заговори, предателства и вярност. Манастирът и до днес пази едни от най-ценните и святи ръкописи на древни будистки текстове със значимостта на свещени реликви. Влизаме в храмовете тихолълком и се оставяме на миризми, звуци и сенки да ни понесат в един удивителен свят…

Времето е прекрасно, слънцето е силно и жари, небето е лазурно, все още е ранен следобед. В двора на манастира попадаме на една ступа, посветена на Авалокитешвара, един от най-главните превъплъщения на Буда. Правим три обиколки на ступата, вече си знаем, а после посядваме на земята, на сянка край зида и оставаме така, наблюдавайки цветното дефиле от поклонници. Хора, лица, очи, стойки, жестове, толкова много цветове, искам ми се да запечатам всеки детайл в съзнанието си. Знам обаче, че това, което наистина остава всъщност, дори и след години, не са нито картините, нито детайлите, а начинът, по който съм се чувствала..Картините ще избледнеят, но това опиянение, което обзема съзнанието ми…него ще си го помня…

Една от жените, приседнала под сянката, ми предлага нещо, което вади от торбичката си, прилича на камъче, а тя ми сочи да ям- опитвам, има вкус на сушена кайсия, вкусно е. В чантата си имам шепа печени лешници, предлагам й в замяна- изплюва лешника, уф, ами че тя има два зъба в устата си, а аз-лешници, извинявам й се от сърце на чист български, и без това нямаме общ език за говорене . Да бях сложила кутийка локум в чантата си на тръгване. Става ми много мило…

Приисква ни се да направим Кора на манастира. Преглеждаме набързо една от картите и стигаме до извода, че за около час и половина-два ще можем да направим нашата Кора. Тръгваме покрай стените на манастира. Пътят се превръща в пътечка и започва да се вие нагоре. Потокът от поклонници е рехав тук. Манастирът е опасан от дълга редица молитвени мелнички, които поклонниците завъртат, преминавайки. Всяко завъртане на мелничката отнася молитвите им…Срещаме хора, кучета, овце, газим в сухи треви, а пътечката катери ли, катери…В далечината грее дворецът на Панчен Лама, умалено копие на Потала.

След около час установявяме, че всъщност сме се отдалечили от стените на манастира и може би сме се отклонили от пътеката. Ето така попадаме в т.нар. тибетски квартал на Шигатце. Нещо, което звучи направо абсурдно, та ние сме в Тибет, всеки един от кваратлите е тибетски. Бели тесни улички се вият край бели стени, всичко грее в  белотата си…Само петцветните тибетски молитвени знаменца потрепват нежно от полъха на вятъра и  дават цвят на картината. Спокойно е, приглушено почти, куче пресича пътя ни.

Не сме се загубили…Намерили сме се…

Слизаме надолу и надолу, пазим посоката, а и зидовете на манастира вече се виждат. Слънцето е много силно. Намираме се на почти 3900м надморска височина и това се усеща. Избягваме резките движения, движим се бавно и пием много, много вода. В малките ранички носим по 4 л вода за всеки, а една бутилка е постоянно в ръцете ни. Палде е опитен  водач, това е неговият съвет- да пием вода, а ние си го слушаме. Малко преди да затворим нашата Кора на манастира, приближаваме групичка от три жени. Това са местни жени. Те също правят Кора на манастира, но с простернация. Историята на поклонничестовото е завладяваща, при обиколката на манастира с простернация, поклонниците лягат на земята, изпъват цялото си тяло, после стават, правят около три крачки, за да стигнат до мястото, където са били ръцете им и отново лягат и така обикалят манастири, храмове, езера и други свещени места.Това отнема дни и седмици, изглежда изключително изтощително, но въпреки това ние видяхме много хора, млади и стари, да го правят. Една от жените вижда в ръцете на Боцко бутилката с вода и прави знак, че иска да пие, Боцко веднага й подава бутилката, не можем да повярваме на очите си- жената изпива половината от двулитрова бутилка на три глътки.

Вечеряме  бъргър от як в един малък ресторант в центъра, после спим сладко. Все по-близо сме до нашата мечта, има- няма 900 km.

Следва продължение…

Аз съм Виолета. Мама, пътешественичка, мечтателка…През последните няколко години, със съпруга ми и двете ни дъщери пътувахме надлъж и нашир в четири континента и повече от 25 страни. Отварям очите си и сърцето си за всяко едно посетено местенце и оставям парченца от себе си по широкия свят.  Споделям с радост с вас истории и снимки от нашите пътувания…