По пътя: oт Лхаса към една мечта

На следващата сутрин започва нашето весело прекосяване на тибетската земя- 900 км в едно малко автобусче в компанията на 15 индийци и техния гуру. Натоварваме се в автобусчето и цял керван, два автобуса, джип, камион, потегляме за Сага. Автобусчето е удобно, чисто, от телевизора се носят един след друг хитове от индийската и тибетската естрада, а на сърцата ни е леко, леко.

В автобуса с нас е и Кака, главният водач на групата- Гуруто. Нарекохме  го така, впечатляваща личност. От повече от тридесет години води индийски групи в Тибет. Проявява жив интерес и нескрито любопитство към нас двамата. Често на обяд или вечеря сяда на нашата маса, пита, за България, за Франция, за нас, разказва за живота си, за децата си, за пътуванията. Написал е няколко книги за Тибет. Нарича ме „my lovely daughter“. Тъмният му поглед пронизва, а говори така благо…

Тръгваме на ранина, музиката спира, а той се изправя по средата на автобуса и започва да говори. Говори ли, говори, бавно, тихо и в един момент всички запяват, Ом Нама Шивая…всички с пълно гърло…и така. Изслушахме нашата сутрешна индуистка проповед, без нищо да разберем, а как би ни се искало…

Мислехме си, че хиляда и двестата километра ще пропътуваме по тесни разбити пътища, а пред очите ни се простира перфектен двулентов път, който извива по очертанията на релефа, като нарисуван с боички, катери проходи на над пет хиляди метра надморска височина, спуска се, криволичейки на разстлана серпентина, за да изпъпли отново нагоре. Мислехме си също, че в комфортния автобус, десетте часа път, които ни предстоят ще минат леко, защото може да поспим на удобните седалки. Сън ли? Ей такива очи сме отворили, искаме да запечатаме всяка картинка, която минава край прозорците на автобуса. Пейзажите са магични, летим…

По някое време, ей така от нищото, една от индийките запява красива мантра с нежния си глас и целият автобус захваща след нея…Приказката продължава…

Пресичаме безкрайни степни полета, изкачваме високи планински проходи, където спираме на нещо като импровизирани светилища, всъщност пирамида от молитвени знаменца, и нашият шофьор с вид на стар рокер, слиза всеки път, завързва своите молитвени знаменца и отправя молитва за спокоен път и живи и здрави пътници. За разкош , често край пътя препуска стадо якове, надбягвайки се с автобуса, сякаш само това липсва на магичния пейзаж.

От време на време, някой от индийците минава от седалка на седалка и предлага на всеки някакви сушени плодове, ядки, семена, често нямаме никаква идея какво всъщност е, но похапваме, клъвваме си като пиленца и продължаваме …

Приисква ми се и на мен да почерпя индийците с нещичко от нашите раници. Проблем, всички до един са стриктни вегитарианци, някои от тях през целия си живот не са вкусвали дори месо. Зачитам съставките на разни бисквитки и прочие и все намирам по нещо нередно. Накрая попадам в торбичката си на пакетче бонбони, чиста захар в различни цветове и аромати. Раздавам на всички, че като започва едно хрупане на бонбони…

Какво не разбрахте, всико са си написали хората! Поне цифрите са арабски, в Катманду нямахме този лукс.

Нашата весела индийска група

Да ви разкажа за тибстките тоалетни, където ги имаше. Ето ги тук на фона на величествения пейзаж. Наложи се бързо да запомним йероглифа за мъж и жена, за да няма недоразумения, макар че индийците са над тези неща. И без това вътре няма течаща вода, нито врати дори, а само един дълъг тесен трап, разделен на кабинки все пак, за някаква интимност. Свиква се.

А най-често автобусът спира на средата на нищото, а после индийската група бързичко се наговаря сякаш, жените от ляво на автобуса, мъжете от дясно, примерно …и така, всеки по нуждите си.

Времето лети, шофьорът ни има усет към високите скорости, но в нито един момент не се чувстваме застрашени. Знае си той, а и трафик практически липсва.Чудим се има ли ограничения на скоростта и как се регулира това. Простичко. Пътят е преграден на всеки стотина км от пропусквателен пункт, където спираме. Следва проверка на паспортите, преброяване на пътниците…Няма много смисъл, защото и без това във всеки от двата автобуса с нас пътува по едно младо китайско момче в полицейска униформа, да се знае.Смисълът е този, че от пункт на пункт е изчислена средната допустима скорост на предвижване, а съответно и времето на пристигане на автобуса. Ето защо, шофьорът ни, който обича да натиска газта, е принуден на няколко километра от поредния пункт да спира и да изчаква известно време, за да се вмести в очакваното време на пристигане. Не без чувство за хумор наричат това техническа пауза. Поспираме, посядаме на асфалта насред пътя или просто се поразтъпкваме наоколо, побъбрим си и продължаваме.

По обед правим пикник насред тибетската степ. Готвачите пътуват с нас, готвят сутрин рано преди тръгване, товарят храната в големи баки. Храната е индийска и само индийска, и най-слабо лютото изгаря устните ни, особено след като  и без това са разранени от силното слънце и вятъра. Бързо минаваме на ориз и ориз и ябълки. Какво пък, не сме гладни. Изпиваме литри чай масала всеки ден.

Нашите непалски юнаци в „трескава“ подготовка на обяда ни, готвят, пекат нам. Палде е най-засменият, в червено. Целодневно изглеждат все едно така върви животът за тях, в смях и закачки.

Мъжът на братовчедката позира с  полевата  кухня.

Опитваме и първата си боча. Чували сме много за чая със солено масло от як. Питаме Палде къде можем да пием боча и той тутакси пристига с един термос.

Нали готвачът му е братовчед. Пием боча с удоволствие, харесва ни, а и Палде казва, че помага много против височинната болест.

Пропътуваме очакваните десет часа за девет и ето ни в Сага, 4200 м надморска височина, прашно и малко диво селище обградено от величествен пейзаж.

Щастливи бездомни кучета се гонят по улицата, а в аптеката продават бутилки с кислород. Тръгваме на разходка из селището. Тук вече усещаме осезаемо надморската височина. Движенията ни са бавни и се задъхваме лесно, но пък ни е хубаво. Все по- близо сме. Изумяваме пред ужасяващата гледка на отрязана глава от як подпряна кротко на вратата на един магазин. Виждаме на няколко места. Местните прогонват демони по този начин. Аха.

Настаняваме се в най-хубавия хотел в града. Топла вода няма, но има пяна за вана. И вана няма, но…няма и отопление, има електрическо одеало и е чисто. В ресторанта на хотела хапваме полусурови пържени картофки. Спим неспокойно и двамата, сънуваме щури цветни сънища. Може би наистина надморската височина си казва думата.

На сутринта потегляме отново за още около 600км. Времето е приказно, прозрачността на въздуха – уникална, обяснимо на тази надморска височина.

Край пътя мяркаме малки махалички от по пет-шест къщи с характерната тибетска архитектура .

В съботния следобед пред нас се открива така мечтаната и чакана картина, езерото Манасаровар в блясъка на свещените си води.

Това е първият миг, в който виждаме Кайлас с очите си. Една мечта се сбъдва.

Кайлас е считан за едно от най-свещените места на планетата, свещен за четири източни религии, изключително силно енергийно място. Никога не е бил покоряван от човек по множество причини, от респект към святостта му, от страх от прокоба или просто заради невъзможни процедури по издаване на разрешително за това.

Забулен в мистерии и притчи…

Съкровен в сърцата ни.

Една около двадесетгодишна мечта за Боцко, а от един момент нататък и моя.

Присъстваме на един „весел“ индийски ритуал по пречистване. Индийците се къпят в езерото с дрехите, пеят Ом Нама Шивая, пляскат и се радват като малки деца във водата. Водата е изненадващо топла за планинско езеро на 4600 м надморска височина. Гуруто се преоблича в бяло, пее, благославя всички, също и нас, приказката оживява…

Брегът е осеян с камъни – мани с издълбани молитви по тях. Местните поръчват на будистки монаси да издълбаят за тях избрана мантра , после носят камъка на свещено място. Аз пък си имам стар навик да си нося камъни от къде ли не, Боцко свикна с времето, че често се прибираме с една торба камъни от нашите пътувания. Тук ме предупреждава да внимавам много да не събера маните на някой човечец.

Обикаляме с автобуса езерото Манасаровар, една символична Кора дълга 86 км. Спираме на няколко пъти, слизаме от автобуса и просто стоим и съзерцаваме пейзажа, силен вятър брули, слънцето е изгарящо, а сърцата ни ще се пръснат от вълнение.

Кайлас е пред очите ни.

Тук се вижда южната му страна със своеобразния кръст.

Малко по-късно ни настаняват в индийски ашрам на 4600м надморска височина, прашно, опушено място , но пък на брега на езерото и с гледка към Кайлас. Нали сме любимци на непалските водачи, всички индийци са настанени по 4-5-6 заедно. Ние си имаме стая за трима, две от момчетата дори събират двете единични легла, за да ни направят спалня. Настаняват ни в една стая с Гуруто, голяма чест и голяма грешка, човекът ни хърка безпощадно цяла нощ …

Тръгваме на разходка по брега на езерото. Огледално на Кайлас се извисява Гурла Мандата, друг хималайски гигант. Върхът има много специфична форма. Гуруто ни разказва: Виждате ли Гурла Мандата? Той е точно срещу Кайлас и е с около 1000 м по-висок от Кайлас, но се е превил на две, и се е поклонил на Лорд Кайлас, за да не изглежда по-висок от него.

Гурла Мандата

Защото Кайлас е господарят!

Индусите вярват, че  на върха на Кайлас се намира бог  Шива във вечна медитация.

Рано на ранина всички сме на крак, трескава подготовка е обзела групата.Правим мълчешком последна кратка разходка край езерото, сякаш за да намерим покой и сили след нощта, прекарана почти немигнали от вълнение, напрежение, опиянение, съмнение, нетърпение.

Мечтали сме години наред, сънували сме го, виждали сме го в главите си, преживявали сме го стотици пъти. А днес се превръща в реалност.

Потегляме трима -Боцко, аз и непалският ни гид Палде, за да направим Кора(Свещена обиколка) на връх Кайлас…

Аз съм Виолета. Мама, пътешественичка, мечтателка…През последните няколко години, със съпруга ми и двете ни дъщери пътувахме надлъж и нашир в четири континента и повече от 25 страни. Отварям очите си и сърцето си за всяко едно посетено местенце и оставям парченца от себе си по широкия свят.  Споделям с радост с вас истории и снимки от нашите пътувания…