Той:

Не е най-красивата. И по-красиви съм виждал. Но е адски чаровна! С един такъв, особен характер… София е като една от онези жени, в които не се влюбваш от пръв поглед, но са интригуващи. От онези, дето като ги видиш, не ти се разтуптява сърцето и не ти омекват коленете, но като се загледаш в тях, откриваш много красиви черти. София е непретенциозно красива. Не е някоя кифла. Има красива усмивка. Понякога зла. Хем е интелигентна, хем смотана. Хем простичка, хем образована и интересна. Тя е блондинка, брюнетка и червенокоска в едно. Движи се и в добра, и в лоша компания. Понякога, направо ти идва да я зарежеш и повече никога да не й се обадиш, а друг път, имаш чувството, че можеш да си с нея безкрайно. Зависи от настроението й. От твоето също.. Тя е открита и честна. И има хиляди тайни.
Такива жени те карат да пиеш. А алкохола е ужасно нещо! От него боли глава. Когато го пиеш, ти е яко. Става ти едно такова замаяно, отпускаш се и ти се танцува. Говори ти се с жени и ти се целува. Приятно усещане, но за кратко. После ти е зле и съжаляваш, но не за всичко. Будиш се на непознати места, жаден си, гладен си… а бе отврат! Но… всяко хубаво нещо си има цена.
Когато си живял дълго време в един град, той престава да те интригува. Омръзва ти и ти става досаден. Приемаш го за даденост. Като жена, с която си живял години наред. Надебеляла е, спряла е да си бръсне краката, цял ден гледа тъпи сериали, чете жълти вестници и се държи пренебрежително с теб. Зарязваш я и тръгваш да търсиш други жени, защото все още си млад и “ставаш“. Не си за изхвърляне. Все ще намериш някоя интересна и ще ви е готино заедно. Жени да искаш. И градове. Обикаляш години наред, търсиш – понякога намираш. Живееш у тях, у други прекарваш по няколко нощи, през трети преминаваш транзит… Но в този град, винаги се връщаш. И всеки път, когато решиш да му отдадеш малко повече внимание и да си припомните доброто старо време, да се разходиш из улиците му, разбираш, че всъщност ти липсва повече, отколкото си предполагал. И виждаш, че не само ти си се променил, ами и той. И винаги откриваш нещо интересно.
Кацнах в София преди около 20 дни и така ме дърпаше към Видин, че изобщо не останах дори за ден. Брат ми беше на море, а с приятелите можех да се видя и по-късно. Сега обаче, след като си поседях у дома, и след седмица, прекарана на морето, дойде и нейният ред. Добрата, стара София. Не винаги сме се разбирали, но сме имали страшно хубави моменти заедно. Затова няма как да ми е безразлична. Имаме си история. Още я обичам. Странното е, че всеки път, когато се връщам при нея, искам да се съберем отново. По всичко личи, че и тя го иска. Но все нещо ме спира да го направя. Все още не съм готов.
Пътят от северното Черноморие до София ми отне около 30 часа. Не, нямах проблем с колата. Аз така си пътувам. Карам бавно, слушам силна музика, отклонявам се от маршрута и спирам често. Я за да се порадвам на някоя хубава гледка, я за да снимам нещо, което ми е направило впечатление, я за да хапна в някоя забутана селска механа… Или градска такава. На такива места, макар и много рядко, можеш да извадиш голям късмет и да опиташ невероятни неща. Този път завих към Велико Търново. Там, една много интересна личност, неподвластна на фактора време, ме заведе на един много странен ресторант. Уж автентичен български, но озвучен от френски шансони. И столове, сякаш откраднати от кехлибарената стая на Екатеринския дворец преди да потъне вдън земя.

На следващия ден, някъде по пладне, след като учтиво ме събудиха, за да се изнеса от хотелската стая, отпраших към София. Шофирането из България ми е абсолютна медитация. Особено средата на лятото, с всички тези слънчогледи… красота! Шофирах бавно (тия хора карат като луди!!!), спирах да хапна, спирах да снимам. Следобед бях в София, а там бе истинско лято – 31 градуса! Една седмица на морето не мина 25 и не спря да вали, а в Софка-жега. Софка се радваше да ме види.

Поседях си с брат ми, даже с най-добрия си приятел успях да се видя и вечерта към 23:30 реших да изляза на по бира с една отскорошна приятелка от Видин, която обаче имам чувството, че познавам от 15-ти век, когато съм бил капитан на кораб. Явно съм я срещнал на някое пристанище. Може би в Марсилия. Подозирам, че е била вещица, а аз съм си имал вземане-даване с Луи XIV, понеже тогава някъде ми се губят следите и така и не се разбира от какво съм умрял. Та, с тази вещица, да я наречем Арабела, уж да изпием по една бира и да си ходим по живо- по здраво, след бирата ме замънка в егаси якия бар – Бар Петък. Уж за малко, за по един коктейл. Обаче, къде един, там и два. Къде два, там и три. И като се почнаха едни текили, едни коктейли и пак текили… Не трябваше да мешам. Едните текили бяха с резенче лимон, а другите с резенче портокал. Голяма грешка. Убеден съм, че от това ме цепеше главата на сутринта. Или на обяд… там каквото се води. И като в една стара песен на Ъпсурт за Неделя сутрин, всичко, от което имах нужда бе, ако не бира и шкембе, то поне нещо за ядене. Каквото и да било. Обаче пустия му главобол правеше гравитацията на леглото абсолютно непосилна за преодоляване. Като черна дупка. Колата ми обаче, бе преспала на жълтите павета и трябваше да си я прибера. Арабела бе наблизо. С нея сме почти съседи в София, та успях да я убедя да дойде с мен за колата и да хапнем нещо, някъде. И нея я болеше глава. И тя бе гладна и знаеше някакъв ресторант, който бе сметнала, че ще ми хареса. Арабела знае, че добрите ресторанти са ми слабост. Чела е предишните ми рестописи. Тръгнахме да го търсим, без изобщо да бързаме. Беше неделя следобед, прехвърчаха капки дъжд отвреме-навреме, а София бе такава, каквато няма как да не харесаш. Всъщност, направо да се влюбиш в нея. Такова спокойствие! Беше в прекрасно, следобедно-неделно настроение. В такива моменти, София ми се струва като перфектния град. Мога цял ден да се разхождам из централните софийски улички. Малките арт магазинчета, старите олющени сгради… които странно защо смятам, че са точно такива, каквито би трябвало да бъдат. Шарените графити, котките, откачените надписи на неподозирани местенца, малките детайли… Всичко това прави тези улички най-прекрасната черта на софийския характер.

Объркахме посоките на няколко пъти. Наложи се Арабела да пусне навигацията на телефона, понеже махмурлукът явно бе объркал компаса й. На мен ми беше все тая, защото ми беше удоволствие да се разхождам и да снимам стари къщи, големи котараци на стълбите пред красиви врати и къщи, изцяло изрисувани с чудати картинки. Чувствах се като турист, открил нова дестинация, за която да разказва на приятелите си пътешественици.

Накрая, след някакво си лутане, стигнахме до друга къща, която все едно се бе появила там, докато някое дете е разлиствало книжката си илюстрации и кратки разказчета. Това било ресторанта – Made in Blue. Триетажна къща в светло син, направо зеленикав цвят. Една такава квадратна форма… с дървени прозорци и кокетно балконче, с маса за двама на третия етаж. Балкончето, с оградка за парапет, а на нея наредени саксии с цветя. Все едно бе изникнала там като гъба тази къща. Пред входната дворна врата – стара пейка, чиято облегалка изобразява цветна патица, а зад главата й- дървена пощенска кутия без вратички. Когато прекрачиш вратата на двора, разбираш, че си на някакво доста по-особено място. Точно до вратата, от вътрешната страна, са поставени две купи с котешка храна и вода, а до тях – стар ръждясал стол. Над стола виси приказна клетка за птици с широко отворена порта, а вътре, вместо клети птички- цветя. Понечихме да седнем на една от странните маси на двора, който бе осеян с цветя, а всяка маса бе в различен цвят. Но дъждецът се усилваше и се наложи да се подслоним в чудатата къща. Когато прекрачих прага на къщата, се почувствах като в страната на чудесата. Прииска ми се да бях пушил коз. Вместо това пък имах махмурлук. На входа имаше закачалка – стара, дървена разбира се, малка синя китарка, много картини в различни стилове- абстракционизъм, портрети, пейзажи… и голяма кошница с лимони. Картините бяха истински, подбрани с много вкус и чувство. Когато се покатерих по стълбите, така се пренесох във времето и пространството, че забравих за махмурлука. Седнахме в една от стаите на втория етаж. В нея имаше три маси за хранене (всичките различни) и един стар диван с маса за кафе или… шампанско в случая. На другите две маси имаше двойки, като едната явно тъкмо се загаджваше. Не ги бяхме обсъдили на момента, но след това Арабела ми сподели, че очаквала младежът да предложи на девойката, обаче аз и обясних, че според мен бяха съвсем в началото на любовта си, тъй като и двамата изглеждаха доста притеснени и внимаваха как се държат. Масата с другата двойка бе точно под прозореца, който бе отворен с гледка към много зелен заден двор. Жълти пердета висяха от двете страни на отворения прозорец, а приглушена светлина излизаше от дантелената лампа в ъгъла на стаята, осветяваща стара готварска печка на дърва, върху която имаше музикален усилвател. На стената над печката бе закачена картина на ваза с цветя. Стената до нашата маса пък бе осеяна цялата с най-различни видове хербарии в рамки, а между тях дървен часовник, напомнящ на този в центъра на Прага. Таванът бе така боядисан, сякаш всеки един момент ще ти се излее на главата, и леко се стичаше по мъгливите стени. Съседната стая също имаше три маси и също всичките различни. Там бе и изходът към балкончето с масата за двама, което явно се оказа, че е на втория, а не на третия етаж, както изглеждаше отвън. Самата стая бе светла, заради големите прозорци, а едната и стена, цялата накачена с най-различни ножици от преди 100 години. Ножици за хартия, за нокти, за лозе, за огради, за жици…. За какво ли не! Както и гаечни ключове и чукове. На отсрещната стена пък бе изрисувана жена, с огромна глава, която замислено гледаше в нищото. Или се чудеше за какво е една странна ножица на стената срещу нея. Три маси имаше и в третата стая на етажа. Тези обаче бяха още по-различни. Всяка от масите бе изрисувана в красиви пейзажи. Светлината от лампата бе по-силна, а над една от масите висеше старинен шкаф с огледала, който явно бе намерен в някоя вещерска, крайпътна къща.

Толкова много детайли под един покрив. Толкова много “малки неща‘‘, че до утре не бих могъл да опиша всяко ъгълче от тази прекрасна къща, която освен всичко, притежава и чуден таван, на който просто се пренасяш където те отведе въображението.
Нямах никакво съмнение, че тук храната ще е вкусна. Така си и беше. Менюто е всичко друго, но не и скучно. Сътворено точно като за тази приказна къща. Арабски, мексикански, бразилски, български ястия… абсолютен хаос. Абсолютно перфектен хаос. Нищо общо с познатите ни от повечето места цезари, пасти, масти и тем-подобни. Салатите са с много плодове, сирена, ядки, ароматни зеленчуци, леки и приятни дресинги и свежи зеленийки. Основните – меса на пещ, морски дарове, мляно месо, хляб в различни форми, кюфтенца гарнирани с хумус… какви ли не чудесии. Адски интересно! Десертите… десертите не пробвах, но съм убеден, че са страхотни. Бирата е крафт, което също е повече от чудесно.
Ние си поръчахме салата с печен патладжан, розови домати, рукола и синьо сирене за мен и няколко вида зелени салати с розови и чери домати и козе сирене на тиган, за Арабела. И двете адски свежи. Патладжанът беше перфектно изпечен и перфектно овкусен. Доматите с вкус на домат, но предполагам за лято в България, това е напълно нормално. Аз си взех и основно. Смляно говеждо в арабска пита. Поднасят го с доматена салца с много кориандър. А аз кориандър обожавам. Ястието беше нещо от сорта на кесадия, но доста по-напълнена. Арабската пита не се различаваше много от тортиля, преминала през горещ тиган. Плънката бе подправена с кимион, доматен сос, кашкавал и лека нотка на пресен анасон. Така добре се нахраних, че ми идваше да заспя на масата.
А! Лимонадата не ни хареса. Трябва да обърнат по-сериозно внимание на домашната лимонада. Иначе обслужването беше много добро. Обслужи ни приятно, красиво момиче на име Мария. Много деликатна и внимателна. Даже, когато гръмнаха шампанското за ухажващата се двойка на съседната маса и Арабела подскочи до тавана, Мария се притесни, че Арабела е пребледняла. Момичето не подозираше, че тя всъщност имаше тежък махмурлук.


Рядко се случва ресторант да ме впечатли така, въпреки че обикалям доста ресторанти по света. Не помня друг път да съм ходил в ресторант, в който веднага след посещението си да направя резервация за същия ден. Този ресторант обаче исках да го споделя с някой и преди да си тръгнем, направих резервация за вечеря. Заведох брат ми и жена му, които също потънаха в невероятната рустик атмосфера и усещане за приказност (такава дума няма. Нямаше). Този път ни обслужи една сладурана на име Мира. Мира имаше същата прическа като момичето от стената с празния поглед. Погледът на Мира обаче си бе напълно нормален. Всеки път, когато тя дойдеше до масата, не ми се искаше да си тръгва. Толкова е приятно обслужването в този ресторант. Мира беше мила, забавна, усмихната и ухаеше чудесно.
Две малки забележки само: това, на което биха могли да наблегнат е – храната да се сервира на масата по едно и също време за всички, а не, когато дадено ястие е готово. Синхронизацията на издаване не е много популярна в България, но е редно лека-полека да вървим в тази посока. Все пак, когато седнеш на вечеря с други хора, е добре да се храните заедно, а не единият да се храни, другите да гледат. И обратното. Другото нещо е – сервизът по-честичко да обира празните чинии от масата. И никога да не променя отношението си към гостите. Това е обслужването, от което всички имаме нужда, когато отидем на ресторант.


И така, след една прекрасна вечеря в една приказна къща, направена и изпълнена с любов и стари, забравени предмети върнати към живота, си направихме една дълга разходка из тихите неделни улици на София. Вечер градът е прекрасен. Срещнах един охлюв и едно огледало. Изхвърлено огледало.
Прекарах вечерта мислейки си… откъде се връщаше този охлюв и накъде отиваше!? И кой ли се е оглеждал в това огледало!?

Тя:

Не е най-красивият! И по-красиви съм виждала. Но притежава чар и характер, който е изписан на лицето му. Този град прилича и ухае на мъж. Не, не онзи мъж, който спира погледа ти. Този град е от онези мъже, които не би забелязала. Онези, които седят на края на масата. Които те гледат втренчено, докато пръскаш сексапил и чар, и мълчат. Пронизват те с поглед, нагло те събличат с очи, и мълчат. Думичка не казват, докато ти разказваш поредната забавна история и плискаш смеха си на талази. Отмяташ коси и не го забелязваш. Има други мъже на масата, и други градове. Не го отразяваш цяла вечер, дори не помниш името му, но знаеш. Знаеш, че той е от онези, които мълчат и те чукат с поглед на масата – пред всички. Този град е от онези мъже.

Седях с Ирина в някакъв арт апартамент, обградена с арт момиченца, докато водех отегчителен разговор за йога и котки. Нямам идея защо излязох от нас. Исках да се видя с Ирина, но тя ме завлачи на това място и сега бях принудена да говоря… за йога, котки, тампони и всякакви глупости. Чувствах се като Гала от „На Кафе“ в понеделник сутрин. От мен лъхаше апатия и когато реших да си ходя, Ирина нададе вой. Знаеше, че ми е досадно, че не харесвам генерално хората, тъпите разговори и претенциите. Домакинята гостоприемно ми поднесе текила, ром, джин в този ред. Сякаш бях някакво божество на алкохола и сега всички се опитваха да ме умилостивят. Явно Ирина доста е разказвала за алкохолните ни подвизи и сега момиченцата около мен се надяваха да изкарат джина от бутилката. Спасението дойде по месинждър : „Какъв е адресът?“. Погледнах телефона с блеснал поглед, ще се измъкна, слава Богу! Домакинята леко се нацупи, а аз с усмивка на уста споделих – мъж, среща..Излъгах, но офертата си заслужаваше – измъкване от котките и йогата, една бира с човек, който говори повече от мен и после у дома. Приказно стана!

Бирата дойде в комплект с безумна история, която дори и в най-смелия сезон на Биг Брадър не бих могла да измисля. Приятната компания, в комплект с алкохол, винаги води до още алкохол. И до бар Петък в събота. Текилата в събота винаги е лоша идея. Всъщност текилата, в който и да е ден от седмицата, е лоша идея. Кара те да искаш още от нея, да черпиш бармани, да танцуваш с едрогърди негърки, които те стискат за задника и ти шептят, че си адски секси. Текилата води до още текила, до запознанства с непознати и до гениалната идея да го целунеш. Да го целунеш, сякаш сте сами в препълнения бар. Добре, че той има благоразумието да те стисне за китката и да те извлачи навън преди да си целунала негърката.

От текилата боли глава. Адска, пронизваща болка, която разцепва съзнанието ти на две. Подът се огъва, пръстите омекват, а ти проклинаш всички небеса. Исках да умра, физически да изчезна. Но не, той се събуди и като всеки мъж бе гладен, жаден и говореше. Как говориш, бе човек? Колата е на жълтите павета, хайде да ядем. Исках просто да се завия през глава и всичко да спре. Земята да спре. Вървяхме с него из този град, а той бе като малко дете. Широко отворени очи, усмивка до ушите, вратът извит, докато разглежда. Изненада ме, нали е живял в София…И тогава се избистри всичко–сградите оживяха, на тях разцъфтяха прекрасни графити, уличните котки заприличаха на анимационни герои, дъждът заръмя нежно. Изгубих се, докато той влюбено гледаше съседната фасада. Явно бяхме още пияни. Ресторантът изникна от нищото в тон със замъгленото ми съзнание. Обичам това място, всеки път се изненадвам от него. Всеки път влизам в този ресторант, сякаш прекрачвам прага на музей. С широко отворени очи, поглъщайки всичко, за да не пропусна детайл, картина, хора на съседната маса. И сякаш никога няма да дойда пак тук. Сякаш съм турист в града, в който живея. Обичам да наблюдавам хората навсякъде. Седнах с гръб към тях и докато той се хранеше, аз подслушвах съседните разговори и рисувах с въображението си хората около нас. Тя е руса, той е висок. Говорят на английски – той е от Прага, тя е от Павликени. Той е фамаколог, тя работи в кол-център. Тапата от шампанското не я бях измислила, защото не я чух. Сервитьорите в това заведение ходят като призраци и отварят шампанско като Боримечката. Изпищях с цяло гърло, а телефонът ми за малко да украси съседната салата с патладжан. Наблюдавах го как се храни. Бързо, сякаш не преглъща, усмихва се, говори, една и съща ли текила пихме снощи? Наслаждаваше се на храната, на обстановката, знаеше менюто преди да го е видял. Странна птица, която гледаше моят ресторант с моите очи. Искрено се зарадвах, че го оцени. Не обичам да споделям тайните си любими места с всеки, но той определено заслужи да му разкрия още от тайните на този град. Този град, с когото съм си лягала хиляди пъти. Този град, който мирише на мъж и те целува страстно. Този град, от който бягах години наред, а накрая припаднах, опиянена в прегръдките му. Този град, който така обичаш, че не искаш да го притежаваш, а да му принадлежиш..

 

Той:

Любимите ми неща в живота са да пътувам, да готвя и да спя. Като спя, сънувам. Винаги! Понякога сънувам, че пътувам, а по някога че готвя. Готвенето също така ми е и работа. Или поне така се води. Живея на едно прекрасно място, наречено Свалбард. Намира се на 1000км северно от най-северната точка на Европа- Nord cap и е много близо до Северния полюс. Повечето хора не подозират за съществуването на това специално място. Там живеем сред полярни мечки, бели нощи и тъмни дни. 5 месеца слънцето не залязва дори за секунда, 5 месеца не изгрява и 2 месеца преминава от едната в другата фаза.
Друго нещо, което обичам е да пиша. Пиша пътеписи и рестописи. Рестописите са нещо като пътеписи, само че се разказват за някой ресторант, който ме е впечатлил с нещо и пътят до него.
Иначе съм от Видин, другото най-прекрасно място на планета.

Филип Захариев работи като главен готвач в ресторант „Gruvelageret“ (в превод от норвежки: миньорски склад), който се намира на остров Шпицберген (Свалбард), Норвегия. Тук е и най-северният град в света – Лонгийърбюен, където живеят 2070 души от 48 нации, а сънародникът ни е единственият представител на България. 

Тя:

Арабела