Цяло денонощие пътувахме – първо изтървахме автобуса за летището – може би за добро, че по оня черен път, я хванем самолета за Kunming, я не; после с един готин таджикския летяхме по магистралата, след това летяхме със самолет до Kunming, влачихме са с автобус до гарата на Kunming, спахме в влака за Лижан и на сутринта, към 7am успешно финиширахме в центъра на античния град Лижан (нещо като Боженци или Копривщица, но в китайски стил). След едно Starbucks кафе започнахме да си търсим „странноприемницата“ за следващите три дни.

Стар град, криви улици и алеи, табели на китайски, почти никои не говори английски = 100 % загубване и 2-часово лутане с раниците по тия калдъръми.

Нашата странноприемница, която открихме след 2 часа лутане

След Happy-End-а бяхме малко поубити, но пък беше време за обяд и след кратка консултация с TripAdvisor и наслагване и сверяване на няколко карти на телефона, се отправихме към тибетски ресторант. Поръчахме си по картинка, като само можехме да гадаем какво ще получим.

Кокоши крачета и люти чушки – ястие за напреднали

Е, традиционният ориз, пиле и зеленчуци се оказа life-saver, защото яхнията с картофи, много люти (ама много) чушки и пилешки шийки и крачета (не бутчетата, а ходилата на кокошката) беше ястие за напреднали потребители :). Но пък местни се справяха много добре с това ядене – смучеха, плюеха, храчеха, бърсаха се в покривката – доста потрисаща гледка, докато не разбрахме, че това е нещо нормално – това е начинът да се храниш в китайската култура, хората не се пристискват..

Лижан е все едно изваден от китайски филм – калдъръми тесни улички, тия типични покриви, вътрешни дворове, сергии, странноприемници и очакваш всеки момент Джеки Чан да излети от някои прозорец. Шегата на страна – Лижан наистина се използва като декор за снимане на филми за „китайската авиация“.

Като се абстрахираш от тълпите китайски туристи, както и от липсата на такива от твоята раса – да, това е възможно (всъщност, след някой друг ден въобще не ни правеше впечатление колко и какъв цвят са хората) – Лижан е много приятен град. Вярно, това е изкуствено поддържан в „антично състояние“ квартал на града, но все пак е много китайско.

В покрайнините на града се намира изкуствено езеро, което служи за огледало на един белокаменен мост и пагода – някой ще каже, че е клиширано, но пък си е много красиво. Особено, ако няма облаци и в огледалото се отразява и 5600-метровата планина на нефритения дракон (Jade Dragon Snow Mountain). Е, имаше облаци, но добихме представа за гледката от други снимки. А и на следващия ден планирахме да се изкачим до където може (4600м) в планината.

Не знам защо, но всички китайци се снимат по този начин (Victory), та решихме и ние да се слеем с обстановката 🙂

Рано сутринта се паркирахме срещу голямата статуя на Мао, от където тръгват маршрутките за планината. След известно чакане (първото от много през този ден) потеглихме. Пак бяхме единствените „западни“ туристи, за да сме политически коректни. Местните спираха да си купуват кислородни бутилки, гащеризони и якета под наем – та леко се замислихме, за къде сме тръгнали с едни ветровки.

Чакахме на опашка за билети, на опашка за влизане а парка, на опашка за автобус до кабинковия лифт, на опашка за влизане в станцията на кабинковия лифт…

Реденото (и предреждането) на опашки – национален спорт в Китай

Не може да се отрече, че китайците са майстори в канализирането на тълпите – с толкова много хора си е цяла наука как да се управляват опашките.

Та в ранния следобед вече се бяхме качили на 4100м. Времето беше леко облачно, с леки пръски дъжд – кофти – почти нямаше видимост към върховете. Въпреки това, след всичкото чакане, поехме нагоре по нещо като пътека от дървени скари, разположени върху ледника.

Изпреварвахме тежко дишащи и гладно смучещи кислород хора, снимахме се с местните поне 5 пъти и стигнахме до терасата на 4600м.

Тук-там, от време на време се поотваряше малко небето и се виждаха величествени обледени върхове. От долната станция на лифта поехме към едно изкуствено езерце – много си падат там по правенето на изкуствени езерца, така че да се отразява планината. Даже изпече слънце – красота. След това пак чакахме за маршрута до града. Накратко – много чакане, малко кислород, облаци, дъжд, слънце – както си трябва в една планина.

Вечерта минахме през центъра – дискотеки, хора, жива музика, манжда, танцьорки, цигари – яката работа. Не се включихме в купона, че на следващия ден трябваше да хванем самолета за Ченгду (Chengdu) , където ни чакаха гигантските панди..

Ние сме Тони и Диман – двама пътешественици, а от 2010 година вече четири.
Шегуваме се, че работим пътешественици, а през останалото време ходим на работа. За сега това не е така, но усилено работим по въпроса. След всяко приключение намираме разлиечн отговор на въпроса „Защо пътуваме?“. Хора, които срещаме, ни показват, че животът може да се живее и по друг начин, разширяваме си кръгозора, ставаме по-толерантни към различното. Разбира се, вкусната храна, червеното виното и суровата природа допринасят за по-пълното изживяване на приключенията!

https://www.facebook.com/KaragisAdventures